Филипа Грегъри - Три сестри, три кралици

Катерина Арогантната — сега вече далеч не арогантна, а с побеляло лице, слаба и бледа — се връща от Лъдлоу в затворена носилка. Почитаемата ми майка е нелепо мила и грижовна към нея, макар тя да не е направила нищо за семейството ни, освен на практика да открадне Артур от нас през последните месеци от живота му. Майка ми я жали, държи я за ръка, разхожда се с нея и се молят заедно. Кани я да ни гостува, така че трябва да търпим черните ѝ копринени и кадифени дрехи, невероятно пищната ѝ черна мантиля, глупавото ѝ, безмълвно испанско присъствие, докато постоянно се носи нагоре-надолу из галериите, а почитаемата ми майка нарежда на всички ни да не казваме нищо, което може да я разстрои.

Но какво пък всъщност би я разстроило. Тя се преструва, че не разбира нито английски, нито френски, когато аз го говоря; а не смятам да опитвам да разговарям на латински. Дори да исках да излея скръбта и ревността си, няма да съм в състояние да намеря думи, които тя би разбрала. Когато ѝ говоря на френски, тя сякаш не разбира абсолютно нищо; а когато седя до нея на вечеря, извръщам рамо, за да покажа, че нямам какво да ѝ казвам. Тя замина за Лъдлоу с най-прекрасния, мил, любящ принц, който светът е познавал, и не успя да го опази, затова сега той е мъртъв, а тя е в безизходица в Англия — и от мен се очаква да не я разстройвам? Не е ли редно почитаемата ми майка да се замисли, че навярно тя разстройва мен?

Тя живее в Дърам Хаус на Странд, изразходвайки огромни средства. Предполагам, че ще я върнат у дома в Испания, но баща ми изпитва неохота да изплати вдовишкото ѝ наследство, когато все още не е получил пълната ѝ булчинска зестра. Дори самата отишла напразно сватба струваше хиляди: замъкът с танцьорките, копринените платна в прасковен цвят на кораба от живата картина! Хазната на Англия е вечно празна. Живеем много бляскаво, както подобава на кралско семейство, но баща ми плаща цяло състояние на шпиони и куриери да наблюдават кралските дворове на Европа от страх, че нашите братовчеди, Плантагенетите в изгнание, кроят заговор да се завърнат и да завземат трона ни. Охраняването на кралството чрез подкупване на приятели и шпиониране на врагове излиза ужасно скъпо; баща ми и почитаемата ми баба постоянно измислят такси и данъци, за да съберат парите, които им трябват. Не вярвам, че баща ми ще може да намери нужните пари, за да изпрати Катерина у дома, в страната на Арогантността, затова я държи тук с твърдението, че тя ще бъде утешавана от семейството на покойния си съпруг, докато той води преговори с нейния баща-скъперник, за да се споразумее с него да я върне в Испания и да спечели от това.

Предполага се Катерина да е в траур и да живее усамотено, но тя вечно е тук. Един следобед влизам в детската стая и откривам помещението в безпорядък, а тя е точно в центъра му и си играе на рицарски турнир със сестра ми Мери. Подредили са възглавнички, които изпълняват ролята на онзи парапет на турнирната арена, който отделя конете един от друг, тичат от двете страни на „манежа“ и при разминаване се удрят с тях. Мери, която се е научила да издава леки, неубедителни хлипове всеки път, щом името на Артур бъде споменато във възпоменателните ни молитви в параклиса, сега лудува и се смее, шапчицата ѝ е паднала, буйните ѝ златни къдрици се спускат по гърба, а полите на роклята ѝ са затъкнати в колана, за да може да тича, все едно е доячка, подгонила кравите си. Катерина, вече не безмълвната, облечена в тъмна рокля вдовица, държи полите на роклята си набрани и вдигнати в едната ръка, за да може да рие земята със скъпата си черна кожена обувка, тича стремглаво по своята страна от „манежа“ и тупва малката ми сестра по главата с една възглавничка. Дамите от детската стая далеч не призовават за благоприличие, а правят залози, смеят се и ги насърчават с възгласи.

Влизам с отсечени крачки и процеждам, сякаш съм почитаемата ми баба:

— Какво е това?

Не казвам нищо повече; но мога да се закълна, че Катерина разбира. Смехът замира в очите ѝ и тя се обръща с лице към мен: едно леко свиване на раменете намеква, че тук няма нищо особено, тя просто играе в детската стая със сестра ми.

— Нищо. Това не е нищо — казва тя на английски, със силен испански акцент.

Виждам, че разбира английски прекрасно, точно както винаги съм мислила.

— Това не са дни за глупави игри — изричам бавно и високо.

Отново онова леко, чуждоземско изопване на раменете. Помислям си със спазъм на болка, че Артур навярно е намирал този малък жест за очарователен.