Филипа Грегъри - Три сестри, три кралици

Баща ми и майка ми приемат загубата на по-големия си син много тежко. Те не просто губят своето момче — той още нямаше шестнайсет, — а губят своя наследник, момчето, което подготвяха за следващ крал, този Тюдор, който трябваше да се възкачи на престола сред шумно одобрение, един Тюдор, когото хората да искат, не онзи, който им е бил наложен. Баща ми е трябвало да се бори за трона си, а след това да го брани. Все още се налага да го брани, дори сега, от по-старата кралска фамилия, която би го взела, ако можеше, братовчедите Плантагенети, които открито заявяват враждата си с нас в Европа, или онези, които водят несигурен живот в двора. Артур щеше да бъде първият Тюдор, когото цяла Англия посреща с отворени обятия на престола, в него се обединяваше кръвта на старото кралско семейство с кръвта на новото. Наричаха го уханната дива роза, розата на Тюдорите, храстът, който изразяваше съюза на две рози, червената на Ланкастър и бялата на Йорк.

Това е краят на детството ми. Артур беше мой брат, мой любимец, мой приятел. Уповавах се на него като на по-голям от мен, признавах го и го почитах като мой принц, мислех си, че ще го видя как се възкачва на престола като крал. Представях си го как властва в Англия, представях си себе си като кралица на Шотландия с договор за вечен мир и редовна размяна на визити и писма, как продължаваме да се обичаме като брат и сестра и като монарси на съседни кралства. А сега, когато той е мъртъв, осъзнавам колко горчиво съжалявам за дните, които не прекарахме заедно, за месеците, когато той беше с Катерина в пограничните земи между Англия и Уелс и не го виждах, нито пишех достатъчно често. Спомням си за дните на детството ни, когато ни обучаваха различни възпитатели, когато ни държаха разделени, за да мога аз да уча ръкоделие, а той гръцки, и колко малко дни имах с него, с моя брат. Не зная как ще издържа без него. Ние бяхме четири деца от династията на Тюдорите, а вече сме само три, и първородното и най-прекрасното вече го няма.

Вървя надолу по галерията, отдалечавайки се от покоите на майка ми, когато виждам Хари, с подпухнало лице и зачервени от плач очи, да се задава насреща ми. Когато ме вижда, ъгълчетата на малката му уста се извиват надолу, сякаш ще заплаче с глас, и целият ми гняв и скръб се насочват към него, към това безполезно момче, това егоистично и разглезено създание, което си позволява да плаче, сякаш е единственият човек на света, който е изгубил брат.

— Млъквай — казвам ожесточено. — За какво имаш да плачеш?

— Брат ми! — преглъща с усилие той. — Нашият брат, Маргарет.

— Ти не беше достоен дори да му лъскаш ботушите — задушавам се от негодувание. — Не беше достоен да се грижиш за коня му. Никога няма да има друг като него. Никога няма да има друг принц като него.

По някаква странна причина това спира сълзите му. Лицето му става бяло и почти сурово. Отмята глава назад, раменете му се изопват, изпъчва слабите си момчешки гърди, решително опира юмруци на хълбоците си, почти успява да застане наперено.

— Ще има друг принц като него — зарича се той. — По-добър от него. Аз. Аз съм новият Уелски принц и ще стана крал на Англия вместо него, започни да свикваш с това.

Наистина свикваме с това. Ето я разликата между това да бъдеш кралска особа и да бъдеш незначителен човек без благороден произход. Вътрешно можем да скърбим и да се молим, и сърцата ни да се късат, но външно все така трябва да превръщаме двора в средоточие на красотата, модата и изкуството, баща ми все така трябва да прокарва закони и да се среща с Тайния съвет и да ни брани от бунтовници и от постоянната заплаха от французите, и все така трябва да имаме Уелски принц, въпреки че истинският принц, обичният принц Артур, никога повече няма да заеме мястото си до трона. Сега Хари е Уелски принц и, както предрече, аз свиквам с това.

Но няма да го изпратят в Лъдлоу. Това ме разгневява повече от всичко, но понеже сме кралски особи, не мога да кажа нищо. Скъпият Артур трябваше да отиде в Лъдлоу, за да управлява владението си, да усвои тънкостите на кралските дела, да се подготви за величието, което щеше да стане негово; но сега, след като го изгубиха, те отказват да изпуснат Хари от поглед. Майка ми иска да вижда единствения си оцелял син у дома. Баща ми се опасява, че може да изгуби единствения си наследник. А баба ми убеждава баща ми, че те двамата могат да научат Хари на всичко, което е нужно да знае, за да бъде крал, и че е по-добре да го държат в двора. Скъпоценният Хари не трябва да заминава надалече, нито да се жени за чуждестранна принцеса. Никоя забулена красавица няма да бъде доведена тук, за да се разпорежда с всички ни. Хари трябва да бъде под погледа на баба си, под крилото ѝ, под властта ѝ, сякаш искат той вечно да си остане разглезено бебе.