По-рано фригийците си имали свои собствени имена. Касандра била фригийка. Но междувременно станало модно да дават на децата елински имена. Ето защо Диманд нарекъл своята дъщеричка Родопис — розоликата. Косата й била руса и всичко в нея сияело: устата, бузките, очите. Опърничава била, биела всички дойки и слугини, не искала да играе с никое момиче; видела ли момчета, усмихвала се.
Тогава Диманд наредил Асарак да играе с Родопис. Момчето било почти с десет години по-голямо от нея. „Но може би — казвал си Диманд — то все пак е мой син и е толкова мургаво само защото е създадено в мрачна нощ.“
Асарак не играл дълго с Родопис. Наистина тя му харесвала, но струвало му се, че за него като момче е недостойно да играе с момичета.
Една нощ той избягал. Втурнал се да търси баща си. Цяла нощ вървял, много нощи вървял. Никога дотогава не предполагал, че земята е толкова голяма, не знаел, че било толкова трудно човек да намери баща си.
Вървял през бури, през хали, сред диви зверове. Имало във Фригия лъвове, имало тигри, змии и вълци. Каквото и да срещнел, всичко го гонело. Мъничък, треперещ скелет — тъй го намерил най-сетне един човек, който го познал по металическа гривна на ръката — преди двадесет години Капис бил подарил тази гривна на Ма.
Момчето останало при баща си, помагало му в работата; от нивите крадяло корени, от дърветата — плодове, а през това време, денем и нощем, Родопис буйствувала. Искала си обратно своята голяма играчка. Не ядяла нищо, не пиела нищо, поболяла се.
Диманд й купил друго момче; тя си искала предишното.
Наистина Диманд скоро научил къде е Асарак, но изминали две години, докато земевладелецът получил обратно своя роб срещу голям откуп.
През всичкото това време Родопис се намирала между живота и смъртта.
Нека тия, които ме слушат, не ми се сърдят, че описвам живота, а не историята, поради което само накратко се спирам върху прочутите събития, каквито има твърде много; от друга страна обаче аз се вдълбочавам преди всичко в ония характерни човешки черти, от които зависи продажната стойност на човека.
Щом си получила отново момчето — играчка, Родопис мигом разцъфнала. По онова време тя била седемгодишна и всъщност още не било редно да знае нещо за любовта. При все това тя си тананикала вече една песничка:
Сърцето ми люби и все пак не люби
ума си изгубих — ума си не губя… —
Докато майка й набила своето галено котенце, ала без всякаква полза; защото в края на краищата котенцето набило майка си; Диманд ги гледал и се смеел.
Седемнадесетгодишният Асарак стоял наблизо и се държал тъй, като че ли бил от камък. Скоро почнали да го смятат за неразделна част от дома на земевладелеца, а и Диманд го мислел за добър роб, тъй като Асарак никога не бил узнал какво значи свобода. В действителност обаче момчето все пак било поживяло свободно някой и друг ден.
Та всичко това станало само няколко години преди голямото фригийско въстание, което избухна през третата година на четиридесет и осмата Олимпиада. Аз нямах представа защо избухна то и изпитвах само голям яд, дето избухна, защото революциите носят вреда както на боговете, тъй и на търговците. Но колегата Талес, който си тика носа навсякъде, каза, че бунтът не бил предизвикан от боговете, а от мидийци и перси и ми го обясни по следния начин (на мен обаче не ми се вярва да е така):
Киаксар, царят на Мидия, не се чувствувал сигурен на престола си. Трябвало да отклони някак вниманието на своите бунтовно настроени конници, които преди това самият той бил настроил бунтовно. Мидия била — тъй казваше Талес — военна машина. Рожба на войната, която се нуждаела от нея, тази машина пораждала войни, от които се нуждаела самата тя. Ето защо Киаксар чисто и просто обявил с декрет извънредно положение в Мидия и бавно потеглил на запад, за да усмири бунтовния дух в западните провинции с бунтовния дух на своите конници.
Във Фригия запристигали бежанци и разказвали страхотии за врага, който се приближавал — бежанците винаги разправят страхотии. Чули тия разкази и работниците в Хемон. Никакъв враг не ги плашел. Всички врагове — тъй казвали те — сигурно са по-добри от нашите лидийски приятели. Капис например мислел за своята жена, с която бил изживял едва десетина любовни часа. Капис например мислел за своя отвлечен син. Капис например си казал, че в продължение на петдесет години не е живял истински дори и петдесет часа.
И тъй, докато мидийците все повече и повече се приближавали, каменоделците в Хемон се преброили и открили, че са двадесет хиляди невъоръжени срещу две хиляди въоръжени. Направили сметка, че един въоръжен би могъл да убие най-много трима невъоръжени, преди сам да бъде убит от четвъртия невъоръжен. И така каменоделците нападнали лидийската войска и я изклали до крак. След това обаче се пръснали, тъй като всеки от тях искал час по-скоро да намери семейството си.
Читать дальше