Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

— Някой да ми помогне, помощ, бързо! — запищя тя.

От килима се вдигнаха пламъци и в средата на стаята се появи дупка. Шарлът се спусна към отсрещната стена, за да е по-близо до прозореца.

Чу ридания и осъзна, че плаче самата тя.

Коридорът беше пълен с дим. Феликс не виждаше почти нищо. Тичаше зад Уолдън и мислеше: „Не и Шарлът, няма да позволя Шарлът да умре, не и Шарлът“.

Хукнаха по стълбището. Целият първи етаж беше в пламъци. Жегата беше ужасна. Уолдън се хвърли през огнена стена и Феликс го последва.

Уолдън спря пред една врата и започна да кашля. Посочи я безпомощен. Феликс завъртя силно дръжката и блъсна с рамо. Не помръдваше. Разтърси Уолдън и извика:

— Ще я разбием!

Двамата — Уолдън още кашляше — застанаха до отсрещната стена пред вратата.

— Сега! — рече Феликс.

Хвърлиха се заедно върху вратата. Дървото се разцепи, но тя не се отвори.

Уолдън спря да кашля, лицето му беше разкривено от ужас.

— Отново! — извика той на Феликс.

Пак застанаха до отсрещната стена.

— Сега!

Хвърлиха се върху вратата.

Тя се разцепи още малко.

Чуха писъка на Шарлът в стаята.

Уолдън изрева от ярост. Огледа се отчаяно и грабна един тежък дъбов стол. Феликс си помисли, че няма да може да го вдигне, но Уолдън го вдигна над главата си и го стовари върху вратата. Дървото се разцепи.

Обезумял от ужас, Феликс пъхна ръце в процепа и започна да откъртва дървото. Пръстите му станаха хлъзгави от кръв.

Отдръпна се и Уолдън замахна отново със стола. Феликс пак откърти отломките. В ръцете му се набиха трески. Чу, че Уолдън мърмори нещо, и осъзна, че се моли. Уолдън замахна за трети път със стола. Столът се счупи, седалката и краката му се отделиха от облегалката, но във вратата вече имаше достатъчно голяма дупка, през която Феликс — но не и Уолдън — да се провре.

Феликс се промуши през дупката и падна в стаята.

Подът гореше и той не виждаше момичето.

— Шарлът! — извика с всички сили.

— Тук съм! — Гласът й се чуваше от другия край на стаята.

Феликс хукна покрай стените, където огънят не беше толкова силен. Тя седеше на перваза на отворения прозорец и дишаше накъсано. Той я сграбчи през кръста, метна я на рамо и хукна обратно покрай стените към вратата.

Уолдън посегна през дупката да я поеме.

Уолдън провря главата и едното си рамо през дупката, за да поеме Шарлът от Феликс. Ръцете и лицето на руснака бяха почернели, а панталоните му горяха. Шарлът се беше ококорила от ужас. Зад Феликс подът започна да пропада. Уолдън пъхна ръка под Шарлът и Феликс като че ли се препъна. Уолдън извади главата си от дупката, пъхна и другата си ръка и успя да хване Шарлът под мишницата. Пламъци ближеха нощницата й и тя запищя.

— Няма страшно, татко ще те вземе — каза Уолдън.

Внезапно цялата й тежест падна на ръцете му, той я изтегли през дупката и тя се отпусна в безсъзнание. В този миг подът на спалнята й пропадна. Уолдън видя лицето на Феликс, докато той политаше към огнения ад долу, и прошепна:

— Господ да се смили над душата ти!

След това хукна по стълбите.

Лидия беше в желязната прегръдка на Томсън, който не й позволяваше да се втурне към горящата къща. Тя се взираше във вратата и се молеше двамата мъже да се появят с Шарлът.

Видя фигура. Кой беше?

Мъжът се приближи. Беше Стивън. Носеше Шарлът.

Томсън пусна Лидия и тя се завтече към тях. Стивън положи внимателно Шарлът на земята, а Лидия се втренчи паникьосана в него.

— Какво… какво…

— Жива е — отвърна той. — Припадна.

Лидия се свлече на тревата и прегърна главата на Шарлът в скута си. Положи ръка под лявата й гърда — сърцето й биеше силно.

— О, детенцето ми!

Стивън седна до нея и тя го огледа. Панталоните му бяха обгорели, а кожата му беше черна и покрита е мехури. Но беше жив.

Лидия се обърна към вратата на къщата.

Стивън проследи погледа й.

Тя осъзна, че Чърчил и Томсън стоят наблизо и ги чуват.

Стивън хвана ръката й и каза:

— Той я спаси и я предаде на мен. После подът пропадна. Той е мъртъв.

Очите на Лидия се изпълниха със сълзи, Стивън забеляза и стисна ръката й.

— Видях лицето му, когато пропадна. Не мисля, че ще го забравя, докато съм жив. Очите му бяха отворени, той бе напълно в съзнание, но… не беше изплашен. Всъщност изглеждаше… доволен.

Сълзите се спуснаха по лицето на Лидия.

Чърчил каза на Томсън:

— Отървете се от тялото на Орлов.

„Горкият Алекс“, помисли си Лидия и заплака и за него.

Томсън попита смаян: