Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

Точно тогава вратата се отвори и някой изхвърча оттам сред облак дим. „Най-после“ — Феликс вдигна пушката и се вгледа в мрака. Не виждаше лицето на човека. Той изкрещя нещо и полицаят хукна нанякъде. „Трябва да виждам лицата им, но ако се приближа, и те ще ме видят.“ Онзи, който беше излязъл от къщата, се върна вътре, преди Феликс да го разпознае. „Трябва да се приближа и да рискувам.“ Тръгна по моравата. В къщата се чуваха звънци.

„Сега ще излязат“, помисли си Феликс.

Лидия хукна по задимения коридор. Как бе възможно да стане толкова бързо? В стаята й не се усещаше нищо, а сега пламъците проблясваха под вратите на спалните, покрай които минаваше. Сигурно цялата къща гореше. Въздухът беше така горещ, че не можеше да се диша. Тя стигна до стаята на Шарлът и завъртя дръжката на вратата. Беше заключена, разбира се. Превъртя ключа, но вратата пак не се отвори. Дръпна отново дръжката и блъсна вратата с тяло. Нещо не бе наред, вратата беше залостена, Лидия започна да пищи…

— Мамо! — чу се гласът на Шарлът отвътре.

Лидия прехапа устна и спря да пищи.

— Шарлът!

— Отвори вратата!

— Не мога не мога не мога…

— Заключено е!

— Аз я отключих, но не иска да се отвори, а къщата гори, о, Господи, помогни ми помогни ми…

Вратата потрепери и дръжката изтрака, когато Шарлът се опита да я отвори отвътре.

— Мамо!

— Да!

— Спри да пищиш и ме слушай внимателно — подът се е издул и вратата се е заклещила в касата — трябва да се разбие — иди да доведеш помощ!

— Не мога да те оставя…

— МАМО! ДОВЕДИ ПОМОЩ ИЛИ ЩЕ ИЗГОРЯ!

— О, господи — отивам! — Лидия се обърна и хукна към стълбището, като се давеше от дима.

Уолдън още дърпаше шнура на звънеца. През пушека видя Алекс с Томсън и третият детектив, Бишъп, да слизат по стълбите. Каза си, че Лидия, Чърчил и Шарлът скоро ще се появят, но осъзна, че може вече да са слезли по някое от другите стълбища: трябваше да ги търси на моравата, където щяха да се съберат всички.

— Бишъп! — извика Уолдън. — Ела тук!

Детективът хукна към него.

— Дърпай този шнур. Не спирай, докато не ти кажа.

Бишъп хвана въжето, а Уолдън изведе Алекс от къщата.

За Феликс това беше прекрасен момент.

Той вдигна пушката и тръгна към къщата.

Орлов и още един мъж вървяха насреща му. Още не го бяха видели. Когато се приближиха, зад тях се появи Уолдън.

„Като плъхове в капан“, помисли си Феликс победоносно.

Непознатият погледна през рамо и каза нещо на Уолдън.

Орлов беше на двайсетина метра от него.

Сега!

Опря приклада на пушката на рамото си, прицели се внимателно в гърдите на Орлов и — точно когато той отвори уста да заговори — дръпна спусъка.

На нощната риза на Орлов се появи голямо черно петно, когато куршумът го удари и около четиристотин сачми се забиха в тялото му. Другите двама чуха изстрела и се втренчиха изумени във Феликс. Кръв шурна от гърдите на Орлов и той политна назад.

„Направих го — Феликс ликуваше. — Убих го.“

А сега другият тиранин.

Насочи пушката към Уолдън и извика:

— Не мърдай!

Уолдън и другият мъж застинаха неподвижно.

Тогава се чу писък и Феликс погледна към къщата. Лидия изтича навън, косата й гореше.

Феликс се поколеба за част от секундата и хукна към нея.

Уолдън стори същото.

Докато тичаше, Феликс хвърли пушката и свали палтото си. Стигна до Лидия миг преди Уолдън, покри главата й с палтото си и потуши пламъците.

Тя смъкна палтото от главата си и извика:

— Шарлът е затворена в стаята си!

Уолдън се обърна и побягна към къщата.

Феликс се втурна след него.

Ридаеща от страх, Лидия видя, че Томсън се спуска напред и грабва пушката, която Феликс беше хвърлил на земята. Гледаше с ужас как полицаят я вдига и се прицелва в гърба на Феликс.

— Не! — изпищя тя, хвърли се към Томсън и той изгуби равновесие.

Пушката изгърмя към земята.

Томсън се вгледа изумен в Лидия.

— Не разбирате ли? — извика тя истерично. — Той е страдал достатъчно!

Килимът на Шарлът тлееше. Тя захапа юмрука си, за да не закрещи.

Хукна към умивалника, взе каната с вода и я изля в средата на стаята. Само се вдигна още пушек, нищо повече.

Тръгна към прозореца, отвори го и погледна навън. Прозорците долу бълваха огън и дим. Каменната стена на къщата беше съвсем гладка: нямаше как да слезе по нея. „Ще трябва да скоча; по-добре, отколкото да изгоря“ Тази мисъл я ужаси и тя пак захапа юмрука си.

Втурна се към вратата и започна да върти дръжката, но без резултат.