Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

„Ако това се случи, играта ще приключи сега.“

Само още няколко минути — само няколко минути!

Беше се притеснявал дали маркучът е достатъчно дълъг, но той стигна точно до вратата на библиотеката. Феликс се върна назад по същия път, като с острия шиш за месо правеше дупки в маркуча на всеки няколко метра.

Излезе през вратата на кухнята и отиде в гаража. Държеше пушката с две ръце, като сопа.

Чака сякаш цяла вечност.

Най-сетне чу стъпки. Полицаят го подмина, спря, освети маркуча с фенера си и изсумтя от изненада.

Феликс го удари с пушката.

Полицаят залитна.

— Падай, мамка ти! — изсъска Феликс и още веднъж стовари върху него пушката с всичка сила.

Полицаят се строполи на земята и Феликс го удари отново със свирепо удоволствие.

Мъжът застина неподвижно.

Феликс се обърна към тръбата на бензина и откри мястото, където беше свързана с маркуча. Там имаше кранче и той го завъртя.

— Преди да се оженим — рече Лидия импулсивно, — аз имах любовник.

— Господи! — възкликна Стивън.

„Защо му казах това? — запита се тя. — Защото постоянните лъжи правят всички нещастни и аз вече приключих с тях.“

— Баща ми разбра и хвърли любовника ми в затвора, където го измъчваха. Каза, че ако се съглася да се омъжа за теб, мъченията веднага ще спрат; и още щом с теб напуснем Русия, моят любовник ще бъде освободен от затвора.

Тя гледаше лицето му. Не беше толкова наранен, колкото очакваше, по-скоро ужасѐн.

— Баща ти е бил отвратителен човек — рече той.

— Аз бях отвратителна, защото се омъжих без любов.

— О… — Сега, изглежда, го заболя. — Ако става въпрос, и аз не бях влюбен в теб. Предложих ти, защото баща ми почина и ми трябваше съпруга, която да стане графиня Уолдън. Едва по-късно се влюбих дълбоко в теб. Бих искал да кажа, че ти прощавам, но няма за какво.

„Възможно ли е да е толкова лесно? — помисли си тя. — Може ли да ми прости всичко и да продължи да ме обича?“ Като че ли, когато смъртта витаеше наоколо, всичко беше възможно. Тя усети, че се престрашава.

— Но трябва да ти призная още нещо, а то е по-лошо.

Изражението му стана болезнено тревожно.

— Най-добре ми кажи.

— Аз бях… вече бях бременна, когато се омъжих за теб.

Стивън пребледня.

— Шарлът!

Тя кимна мълчаливо.

— Тя… тя не е моя?

— Не.

— Господи…

„Сега вече те нараних — помисли си тя. — Никога не си очаквал подобно нещо.“

— О, Стивън, толкова много съжалявам!

Той се взираше в нея.

— Не е моя — повтори глупаво. — Не е моя.

Тя си спомни колко важно беше това за него, много повече, отколкото за всеки друг английски благородник, който говореше за родословие и кръвни линии. Спомни си как бе гледал Шарлът и шепнеше: „Кост от костта ми, плът от плътта ми“; това бе единственият цитат от Библията, който го беше чувала да изрича. Помисли и за собствените си чувства, за мистерията на зараждащия се нов живот в нея и за превръщането му в друг човек, но никога напълно отделен: сигурно и при мъжете е същото; понякога си мислиш, че не е, но трябва да е същото.

Лицето му бе посивяло, сякаш внезапно беше остарял.

— Защо ми казваш това сега?

„Не бива — помисли си тя. — Не трябва да разкривам нищо повече, вече го нараних достатъчно.“ Но сякаш се спускаше по нанадолнище и не можеше да спре.

— Защото Шарлът срещна истинския си баща и научи всичко — избълва Лидия.

— О, горкото дете! — Стивън покри лице с ръцете си.

Лидия осъзна, че следващият му въпрос ще бъде кой е бащата? Обзе я паника. Не можеше да му каже, това щеше да го убие. Но трябваше да му каже; искаше да се освободи завинаги от бремето на тези мрачни тайни. „Не питай, не сега, не питай повече.“

Той я погледна. Лицето му беше плашещо безизразно. „Прилича на съдия — рече си тя, — който безстрастно произнася присъда, а аз съм обвиняемата.“

Не питай.

— И бащата, разбира се, е Феликс — рече той.

Тя ахна.

Той кимна, сякаш реакцията й беше достатъчно потвърждение.

„Какво ще направи сега?“, помисли си Лидия със страх. Гледаше лицето му, но не можеше да разчете изражението му: струваше й се напълно непознат.

— О, господи, какво направихме! — въздъхна Стивън.

Лидия внезапно се разприказва:

— Той се появи точно когато тя започна да вижда родителите си като крехки човешки същества, а разбира се, той е изпълнен с живот, идеи, бунтарство… именно нещата, които омагьосват едно младо момиче със свободолюбив дух… Знам го, защото нещо подобно се случи и с мен… и така се е запознала с него, харесала го е и му помага… но тя те обича, Стивън, в този смисъл е твоя. Хората не могат да не те обичат… не могат…