Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

Лицето му беше каменно. На Лидия й се искаше да изкрещи, да я обиди, дори да я удари, но той просто седеше и я гледаше с лице на съдия. После каза:

— Ами ти? Ти помагаш ли му?

— Не съзнателно, не… не помагах и на теб. Аз съм такава отвратителна, лоша жена.

Той стана и я хвана за раменете. Ръцете му бяха студени като на мъртвец.

— Но ти моя ли си?

— Искам да бъда, Стивън — наистина искам.

Той докосна бузата й, но тя не видя любов в изражението му. Потрепери.

— Знам, че не можеш да ми простиш.

— А знаеш ли къде е Феликс?

Тя не отговори. „Ако му кажа, все едно убивам Феликс. Ако не му кажа, все едно убивам него.“

— Знаеш — рече той.

Лидия кимна сковано.

— Ще ми кажеш ли?

Тя се вгледа в очите му. „Ако му кажа, дали ще ми прости?“

— Избирай.

Тя имаше чувството, че пропада с главата надолу в дълбока яма.

Стивън вдигна очаквателно вежди.

— Той е в къщата — рече Лидия.

— Господи! Къде?

Раменете й увиснаха. Направи го. Предаде Феликс за последен път.

— Крие се в детската стая — отвърна немощно.

Изражението му вече не беше каменно. Бузите му поруменяха и очите му блеснаха от ярост.

— Кажи, че ми прощаваш… моля те.

Той се обърна и изтича от стаята.

Феликс хукна през кухнята и стаята за сервиране, носеше свещта, пушката и кибрита. Надушваше сладникавата, леко неприятна миризма на бензин. В трапезарията през дупката в маркуча изтичаше тънка струя. Феликс дръпна маркуча през стаята, за да не може огънят да я разруши твърде бързо, после драсна клечка и я хвърли на напоеното с бензин място на килима. Килимът лумна в пламъци.

Феликс се ухили и продължи да тича.

В салона взе една кадифена възглавница и я подържа за малко над друга дупка в маркуча. После я остави на едно канапе, запали я и хвърли още няколко възглавници отгоре й. Те веднага подеха огъня.

Той хукна през фоайето и по дългия коридор към библиотеката. Тук бензинът се изливаше от края на маркуча и се стичаше по пода. Феликс награби няколко книги от лавиците и ги хвърли в локвата на пода. После прекоси стаята, отвори междинната врата към оръжейната, застана на прага и поднесе свещта към локвата.

Чу се шум като от силен порив на вятър и библиотеката избухна в пламъци. Книгите и бензинът горяха бурно. След миг лумнаха и завесите, а после креслата и ламперията. Бензинът продължаваше да се излива от маркуча и да подхранва огъня. Феликс се засмя силно.

Влезе в оръжейната. Напълни джобовете на палтото си с още патрони и мина в стаята с цветята. Отключи вратата към градината, отвори я тихо и излезе навън.

Тръгна право на запад, отдалечи се на около двеста крачки от къщата, като едва сдържаше нетърпението си. После се обърна на юг и измина същото разстояние, а накрая пое на изток, докато не се озова точно срещу главния вход и се вгледа в него през тъмната морава.

Виждаше втория пазач да стои пред портика, озарен от двете лампи. Пушеше лула. Колегата му вероятно още лежеше в безсъзнание или мъртъв в двора до кухнята. Феликс виждаше пламъците през прозорците на библиотеката, но полицаят беше далече и още не ги бе забелязал. Но всеки момент щеше да ги съзре.

Между Феликс и къщата, на около петдесет метра от входа, имаше голям стар кестен. Феликс тръгна към него по моравата. Полицаят като че ли гледаше в тази посока, но не го забеляза. И без това нямаше значение. „Дори да ме види, ще го застрелям. Вече няма значение. Вече никой не може да спре огъня. Всички ще трябва да напуснат къщата. Още само минутка, само минутка, и ще ги убия и двамата.“

Застана зад дървото и се облегна на него, стиснал пушката. Вече виждаше пламъците през прозорците на трапезарията в другия край на къщата.

„Какво правят?“, зачуди се.

Уолдън хукна по коридора към крилото за гости, почука на вратата на синята стая, където спеше Томсън, и влезе.

— Какво има? — попита Томсън от леглото.

Уолдън включи осветлението.

— Феликс е в къщата.

— Господи! — Томсън стана. — Как така?

— Шарлът го е пуснала — отвърна с горчивина Уолдън. Томсън бързо навлече панталоните и сакото си.

— Знаем ли къде е?

— В детската стая. Носиш ли револвера си?

— Не, но трима от хората ми са при Орлов. Ще взема двама от тях и ще заловим Феликс.

— Идвам с теб.

— По-добре…

— Не спори! — извика Уолдън. — Искам да видя как умира. Томсън го изгледа странно състрадателно, после изтича от стаята и Уолдън го последва.

Тръгнаха по коридора към стаята на Алекс. Пазачът пред вратата се изправи и козирува на Томсън.