Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

— Ти си Барет, нали? — попита Томсън.

— Да, сър.

— Кои са вътре?

— Бишъп и Андерсън, сър.

— Накарай ги да отворят.

Барет почука на вратата и отвътре веднага се чу глас:

— Парола?

— Мисисипи — отвърна Барет.

Вратата се отвори.

— Какво става, Чарли? О, вие ли сте, сър?

— Как е Орлов? — попита Томсън.

— Спи като бебе, сър.

„Да приключваме с това“, помисли си Уолдън.

— Феликс е в къщата — каза Томсън. — Барет и Андерсън идват с мен и графа. Бишъп, остани в стаята. Всички да проверят оръжията си.

Уолдън ги поведе през крилото за гости и нагоре по стълбите към детския апартамент. Сърцето му бумтеше и той изпитваше странна смесица от страх и нетърпение, която винаги го обземаше, когато хванеше на мушка някой голям лъв.

Посочи към вратата на стаята.

Томсън прошепна.

— Има ли електрическа лампа вътре?

— Да — отвърна Уолдън.

— Къде е ключът?

— Вляво от вратата, на височината на рамото.

Барет и Андерсън извадиха оръжията си.

Уолдън и Томсън застанаха от двете страни на вратата, извън линията на огъня.

Барет отвори, Андерсън нахлу вътре и отстъпи встрани, а Барет включи лампата.

Нищо не се случи.

Уолдън огледа стаята.

Андерсън и Барет провериха стаята за учене и спалнята. След миг Барет рече:

— Няма никого, сър.

Детската стая беше ярко осветена и празна. На пода видяха леген с мръсна вода, а до него смачкана кърпа.

Уолдън посочи вратата към дрешника.

— Оттам се минава в малко таванско помещение.

Барет отвори вратата и всички се напрегнаха. Барет влезе с насочено оръжие.

Върна след малко.

— Бил е тук.

Томсън се почеса по главата.

— Трябва да претърсим къщата — рече Уолдън.

— Ще ми се да имахме повече хора — отвърна Томсън.

— Ще започнем от западното крило — каза Уолдън. — Хайде.

Последваха го по дългия коридор до стълбището. Когато тръгнаха по него, Уолдън надуши пушек.

— Какво е това?

Томсън също подуши въздуха.

Уолдън се обърна към Барет и Андерсън: и двамата не пушеха.

Миризмата стана по-силна и Уолдън вече чуваше шум като от вятър в короните на дървета.

Внезапно го обзе страх.

— Къщата ми гори! — извика той и хукна надолу по стълбите.

Фоайето беше изпълнено с дим.

Уолдън се втурна по коридора и блъсна вратата на салона. Жегата го удари като юмрук и той отстъпи назад. Стаята беше в пламъци. Той си помисли отчаяно, че няма да успеят да ги изгасят. Погледна към западното крило и видя, че и библиотеката гори. Обърна се. Томсън беше точно зад него.

— Къщата ми гори! — изкрещя Уолдън.

Томсън го хвана за ръката и го издърпа към стълбището, където стояха Андерсън и Барън. Уолдън усети, че в центъра на фоайето се диша по-леко. Томсън беше много спокоен и овладян. Започна да дава заповеди.

— Андерсън, иди събуди онези тъпаци отвън. Изпрати единия да намери градински маркуч и кран за вода. Изпрати другия в селото да се обади на пожарната. После изтичай по задното стълбище, мини през помещенията на прислугата и събуди всички. Кажи им да излизат по най-бързия начин и да се съберат на моравата за проверка. Барет, върви да събудиш господин Чърчил и се увери, че е станал. Аз ще доведа Орлов. Уолдън, събуди жена си и дъщеря си. Действайте!

Уолдън хукна по стълбите към стаята на Лидия. Тя седеше по нощница на едно канапе, очите й бяха зачервени от плач.

— Къщата гори — рече той, останал без дъх. — Излез бързо на моравата. Аз ще доведа Шарлът. — После се сети за нещо: звънецът, с който обявяваха сервирането на обяда и вечерята. — Ти доведи Шарлът, аз ще ида да позвъня.

Отново хукна надолу по стълбите, като си мислеше: „Как не се сетих за това по-рано?“ Във фоайето имаше дълго копринено въже, което беше свързано със звънци в цялата къща, за да сигнализира на гостите, че масата е сервирана. Уолдън дръпна въжето и чу слабото звънене в различните части на къщата. Забеляза, че през фоайето е опънат градински маркуч. Дали някой вече гасеше огъня? Не можеше да се сети кой. Продължи да дърпа въжето.

Феликс гледаше напрегнато. Огънят се разпространяваше твърде бързо. Вече горяха големи части от първия етаж — виждаше сиянието през прозорците. „Излизайте, глупаци. Какви ги вършите там?“ Не искаше да изгори всички в къщата — искаше само да излязат. Полицаят на входа като че ли спеше. „Сам ще ги вдигна на крак — каза си Феликс отчаяно. — Не искам да умрат невинни хора…“

Внезапно полицаят се огледа и лулата падна от устата му. Хукна към вратата и започна да удря по нея. „Най-сетне! — рече си Феликс. — Хайде, вдигни тревога, глупако!“ Полицаят изтича до един прозорец и го разби.