Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

Беше ленив неделен следобед — точно такива следобеди обичаше Уолдън. Той стоеше до отворения прозорец и гледаше към парка. Обширната морава беше осеяна със стари дървета: шотландски бор, два могъщи дъба, няколко кестена и върба, която приличаше на глава с момичешки къдри. Слънцето беше високо и дърветата хвърляха тъмни, прохладни сенки. Птиците се бяха умълчали, но от цъфналото пълзящо растение до прозореца долиташе доволното жужене на пчелите. Къщата тънеше в тишина. Повечето слуги бяха в следобедна почивка. Днес единствените гости бяха брат му Джордж, съпругата му Клариса и техните деца. Джордж бе излязъл на разходка, Клариса си легна, а децата не се виждаха никъде. Уолдън се чувстваше добре: в църквата беше с редингот, разбира се, а след час-два щеше да сложи бяла папийонка и фрак за вечеря, но междувременно му беше много удобно с костюма от туид и ризата с мека яка. „Ако Лидия посвири на пиано довечера, това ще е един съвършен ден“, помисли си той.

Обърна се към жена си:

— Ще посвириш ли след вечеря?

Тя се усмихна.

— Щом искаш.

Уолдън чу шум и пак се извърна към прозореца. В края на алеята, на около четиристотин метра от къщата, се появи кола. Уолдън усети леко раздразнение, като болката, която го жилеше в десния крак, преди времето да се развали. „Защо един автомобил трябва да ме дразни?“, помисли си. Нямаше нищо против автомобилите — той самият притежаваше ланчестър и редовно пътуваше с него до Лондон, — но през лятото те бяха ужасно недоразумение в селото, защото вдигаха облаци прах, когато профучаваха по черния път. Уолдън възнамеряваше да покрие с чакъл около двеста метра от пътя. Обикновено не би се колебал, но пътищата не бяха негова отговорност от 1909 г., когато Лойд Джордж основа Службата за пътищата. И сега осъзна, че точно това е източникът на раздразнението му. Колко типично за управлението на либералите: вземаха пари от него, за да направят с тях онова, което той и бездруго щеше да направи, а после не го правеха. „Сигурно накрая сам ще асфалтирам пътя“, помисли си Уолдън; просто се вбесяваше, че трябва да плаща два пъти за едно и също нещо.

Колата зави на чакъла пред къщата и спря шумно и с друсане пред южната врата. Изгорелите газове се понесоха към прозореца и Уолдън задържа дъха си. Шофьорът — с шлем, очила и кожено яке — отвори вратата на пътника. От колата слезе нисък мъж с черно палто и черна филцова шапка. Уолдън го позна веднага и сърцето му се сви: със спокойния летен следобед беше свършено.

— Уинстън Чърчил — каза той.

— Колко смущаващо — отвърна Лидия.

Уолдън не успяваше да се отърве от този човек. В четвъртък беше получил бележка от него и не й обърна внимание. В петък Чърчил се обади в лондонския му дом и му бе казано, че графът не е у дома. Сега идваше чак в Норфолк в неделя. Но отново щяха да го отпратят. Нима си мислеше, че упоритостта му е особено впечатляваща?

Не обичаше да е груб с хората, но Чърчил си го заслужаваше. Либералното правителство, в което той беше министър, бе предприело злостна атака срещу самите основи на английското общество — наложи данъци на недвижимото имущество, подкопаваше Камарата на лордовете, искаше да отстъпи Ирландия на католиците, кастрираше Кралския флот и се поддаваше на изнудването на профсъюзите и проклетите социалисти. Уолдън и приятелите му не възнамеряваха да си стиснат ръцете с подобни хора.

Вратата се отвори и Причард влезе в стаята. Той беше висок лондончанин с пригладена с брилянтин черна коса и излъчваше доста фалшиво достолепие. Като момче беше избягал от дома си и с кораб бе стигнал до Източна Африка. По онова време Уолдън беше на сафари там и го нае да наглежда местните носачи. Оттогава бяха заедно. Сега Причард беше техният иконом, местеше се с тях от къща на къща и бе негов приятел, доколкото един слуга може да ти е приятел.

— Първият лорд на Адмиралтейството, милорд — обяви Причард.

— Не съм си у дома — отвърна Уолдън.

Причард явно се смути. Не беше свикнал да отпраща министри. „Икономът на баща ми щеше да го направи, без да му мигне окото“, помисли си Уолдън, но старият Томсън отдавна беше в пенсия и отглеждаше рози в градината на малката си къща в селото, а Причард така и не бе успял да придобие неговото достолепие.