Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

Причард започна да завалва просташки думите, както винаги, когато беше напълно отпуснат или много притеснен:

— Господин Чърчил каза, че вий тъй ще кажете, сър, и вика да ви дам т’ва писмо. — Държеше поднос с някакъв плик.

Уолдън не обичаше да го притискат така, затова му се сопна:

— Върни му го… — Но спря и се загледа в надписа на плика. В едрия, четлив и силно наклонен почерк имаше нещо познато. — О, господи! — ахна той.

Взе плика, отвори го и извади лист плътна бяла хартия, сгънат на две. В горния му край с червено беше отпечатан кралският герб.

Бъкингамски дворец

1 май 1914 г.

Скъпи ми Уолдън,

Ще се срещнеш с младия Чърчил.

— От краля е — съобщи Уолдън на Лидия.

Тя се изчерви от смущение. Беше проява на прекалено лош тон да въвличаш монарха в подобно нещо. Уолдън се почувства като ученик, на когото са казали да спре да се дърли с другарчетата си. За миг се изкуши да пренебрегне и краля, но последствията… Лидия вече нямаше да бъде приемана от кралицата, хората нямаше да канят семейство Уолдън на приемите, на които присъства член на кралското семейство, и най-лошото — дъщеря му Шарлът нямаше да бъде представена в двореца като дебютантка. Социалният им живот щеше да претърпи катастрофа. Със същия успех можеха да се изселят в чужбина. Не, неподчинението на краля беше немислимо.

Уолдън въздъхна. Чърчил го беше победил. Това донякъде бе облекчение, защото вече имаше идеалното извинение и никой не би го обвинил. „Писмо от краля, старче — щеше да каже. — Нищо не можех да направя.“

— Покани господин Чърчил — рече той на Причард.

После подаде писмото на Лидия. Либералите наистина не разбираха как трябва да функционира една монархия.

— Кралят просто не е достатъчно твърд с тези хора — измърмори Уолдън.

— Това вече става ужасно отегчително — отвърна Лидия.

Уолдън обаче си помисли, че тя изобщо не е отегчена, всъщност дори го намира за вълнуващо, но го казва, защото така би трябвало да се изразява една английска графиня и тъй като не беше англичанка, а рускиня, обичаше да си служи с типично английски фрази, както човек, който говори френски, често повтаря alors и hein?

Уолдън отиде до прозореца. Колата на Чърчил още потракваше и вдигаше па̀ра пред къщата. Шофьорът стоеше до нея с ръка на вратата, сякаш я удържаше като кон, за да не се запилее нанякъде. Няколко слуги го зяпаха от безопасно разстояние.

Причард пак влезе и оповести:

— Господин Уинстън Чърчил.

Чърчил беше на четирийсет, точно десет години по-млад от Уолдън. Той бе нисък, строен мъж, облечен, според Уолдън, твърде елегантно за истински джентълмен. Косата му бързо оредяваше и бе оставила един връх над челото и две къдри по слепоочията, които заедно с късия нос и постоянната сардонична искра в очите му придаваха дяволит вид. Беше очевидно защо карикатуристите редовно го рисуваха като пакостливо херувимче.

Чърчил стисна ръката на графа и рече ведро:

— Добър ден, лорд Уолдън. — Поклони се на Лидия. — Лейди Уолдън, как сте?

„Какво в него ми лази така здраво по нервите?“, чудеше се Уолдън.

Лидия му предложи чай, а Уолдън го покани да седне. Графът не възнамеряваше да се впускат в любезен разговор: нямаше търпение да узнае за какво е цялата тази суматоха.

— Първо искам да поднеса извиненията си, както и тези на краля, че ви се натрапих така — започна Чърчил.

Уолдън кимна. Не смяташе да отговори, че всичко е наред.

— Ще добавя и че никога не бих постъпил по този начин, ако нямах крайно належащи причини — продължи Чърчил.

— Най-добре ми кажете какви са те.

— Знаете ли какво се случва на борсата?

— Да, лихвата се покачва.

— От едно и седемдесет и пет почти до три процента. Това е огромно повишение и се случи само за няколко седмици.

— Предполагам, вие знаете защо.

Чърчил кимна.

— Германски компании изкупуват на безценица чужди дългове в огромен мащаб, събират пари в брой и купуват злато. Още няколко седмици така и всички държави ще се окажат длъжници на Германия, нейните дългове към тях ще останат неуредени, а запасите й от злато ще са по-големи от когато и да било.

— Тя се подготвя за война.

— По този и по други начини. Събрали са един милиард марки над обичайните данъци, за да укрепят армия, която и бездруго вече е най-силната в Европа. Сигурно помните, че през 1909 година, когато Лойд Джордж повиши британските данъци с петнайсет милиона лири стерлинги, се стигна почти до революция. Е, един милион марки са равни на петдесет милиона лири. Това е най-голямото данъчно облагане в историята на Европа…