Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

Тя се замисли за гостите си този уикенд. Джордж беше по-малкият брат на Стивън: притежаваше неговия чар, но не и сериозността му. Дъщеря му Белинда беше на осемнайсет, колкото Шарлът. И двете щяха да дебютират този сезон. Майката на Белинда беше починала преди няколко години и Джордж се ожени отново, доста скоро след това. Втората му съпруга Клариса беше много по-млада от него и доста жизнена. Тя му роди двама синове, близнаци. Единият от тях щеше да наследи Уолдън Хол след смъртта на Стивън, ако Лидия не го дареше със син на тази напреднала възраст. „Бих могла — каза си тя. — Чувствам, че бих могла, но просто не се случва.“

Почти беше станало време да се приготвя за вечеря. Въздъхна. С ежедневната рокля и свободната прическа се чувстваше удобно и съвсем естествено, но сега прислужницата трябваше да я пристегне с корсет и да вдигне високо косата й. Говореше се, че някои млади жени съвсем се отказали от корсетите. Лидия предполагаше, че в това няма нищо лошо, ако имаш природно изваяна фигура, но тя беше твърде слаба точно на неправилните места.

Стана и излезе навън. Онзи помощник-градинар стоеше до розов храст и говореше с една от прислужниците. Лидия я разпозна: Ани, красива, пищна и празноглава девойка с широка и ведра усмивка. Тя стоеше с ръце в джобовете на престилката, извърнала кръглото си лице към слънцето, и се смееше на думите на градинаря. „Ето това момиче няма нужда от корсет“, помисли си Лидия. Ани трябваше да наглежда Шарлът и Белинда, защото гувернантката отсъстваше този следобед.

— Ани! — рязко я извика Лидия. — Къде са младите дами?

Усмивката на Ани изчезна и тя веднага направи реверанс.

— Не мога да ги открия, милейди.

Градинарят се отдалечи смутено.

— Не ми изглежда да ги търсиш — скастри я Лидия. — Върви.

— Веднага, мадам. — Ани хукна към къщата и Лидия въздъхна: момичетата не бяха там, но тя не си направи труда да извика Ани, за да й се скара отново.

Тръгна през моравата, като мислеше за познати и приятни неща и пропъди Санкт Петербург в дъното на съзнанието си. Бащата на Стивън, седмият граф Уолдън, беше насадил в западната страна на парка рододендрони и азалии. Лидия не познаваше стареца, защото той беше умрял, преди тя да срещне Стивън, но всички твърдяха, че бил истински достолепен викторианец. Храстите му сега бяха отрупани с цвят, и то в доста невикториански смесени багри. „Трябва да наемем художник да нарисува къщата — помисли си тя. — За последно я рисуваха, преди паркът да добие този вид.“

Обърна се към Уолдън Хол. Сивият камък на южната фасада изглеждаше красив и величествен на следобедното слънце. В центъра й беше южната врата. По-нататък, в източното крило, бяха големият салон и няколко трапезарии, а зад тях — плетеница от кухни, килери и перални помещения, които се нижеха в пълен безпорядък към далечните конюшни. От западната страна бяха утринният и Осмоъгълният салон, а на ъгъла — библиотеката; зад него, по западната страна бяха билярдната зала, оръжейната, нейната стая с цветята, пушалнята и кабинетът на управителя. На първия етаж, от южната страна, се намираха спалните на семейството, а главните гостни бяха от западната. Стаите за прислугата бяха над кухните от североизточната страна, скрити от погледа. Над първия етаж се издигаше ирационална сбирщина от кули, кулички и мансарди. Цялата фасада беше истински взрив от каменни орнаменти в най-добрия викториански рококо маниер — с цветя, шеврони и скулптирани въжени оплетки, дракони, лъвове, херувими, балкони и бойници, пилони за знамена, слънчеви часовници и гаргойли. Лидия обичаше това място и беше благодарна, че Стивън — за разлика от повечето стари аристократи — можеше да си позволи да го задържи.

Тя видя Шарлът и Белинда да излизат от храстите в другия край на моравата. Ани, разбира се, не ги беше намерила. И двете бяха с широкополи шапки, летни рокли, ученически черни чорапи и равни обувки. Тъй като щеше да дебютира този сезон, Шарлът понякога се обличаше и фризираше за вечеря, но през повечето време Лидия се отнасяше с нея като с дете, каквото си беше, защото не е хубаво децата да порастват твърде бързо. Двете братовчедки бяха потънали в разговор и Лидия вяло се зачуди за какво толкова говорят. „Какво имаше в главата ми, когато бях на осемнайсет? — запита се тя, но си спомни младежа с меките косми и умелите ръце и си каза: — Господи, моля те, нека опазя тайната си!“

— Мислиш ли, че ще се чувстваме различно след дебюта в обществото? — попита Белинда.