Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

— Знаеш ли, че те обичам?

— Да… и аз те обичам, мамо, и точно затова се чувствам толкова зле.

Лидия беше замаяна. Това бе последното, което очакваше. След всичко случило се — лъжите, предателството, гнева, горчивината — Шарлът все още я обичаше. Това я изпълни с някаква кротка радост. „Да се самоубивам ли? — запита се. — Защо да се самоубивам?“

— Трябваше да поговорим по-рано — каза тя.

— О, нямаш представа колко ми се искаше — отвърна Шарлът. — Ти винаги се стараеше да ме научиш на обноски, как да нося шлейфа си, как да сядам грациозно, как да си фризирам косата… а аз копнеех да ми обясниш по същия начин по-важни неща — за влюбването, за бебетата, — но ти така и не го направи.

— Не можех — каза Лидия. — Не знам защо.

Шарлът се прозя.

— Мисля, че ще си легна. — Стана от креслото.

Лидия я целуна по бузата и я прегърна.

— Аз обичам и Феликс, това не се е променило.

— Разбирам — отвърна Лидия. — Аз също.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ.

Лидия излезе бързо и затвори вратата. Отвън се поколеба. Какво щеше да направи Шарлът, ако не я заключи? Реши да й спести трудните решения и завъртя ключа.

Тръгна надолу по стълбите към своята стая. Беше доволна, че поговори с Шарлът. „Вероятно въпреки всичко това семейството все пак може да бъде спасено; нямам представа как, но съм сигурна, че е възможно.“ Влезе в стаята си.

— Къде беше? — попита Стивън.

Феликс вече имаше оръжие и трябваше само да примами Орлов да излезе от стаята си. Знаеше как да го направи. Щеше да подпали къщата.

Стиснал пушката в едната си ръка, а свещта в другата, той тръгна — все така бос — през западното крило и прекоси коридора към гостната. „Само още няколко минутки — мислеше си, — нужни са ми само още няколко минутки и ще го направя.“ Мина през две трапезарии и една стая за сервиране и влезе в кухните. Тук скиците на Шарлът станаха неясни и трябваше сам да намери път за навън. Откри голяма груба врата, затворена с резе. Вдигна резето и тихо отвори.

Изгаси свещта и изчака на прага. След около минута вече можеше да различава контурите на сградата. Това беше облекчение: страхуваше се да излезе със запалена свещ навън заради пазачите.

Пред себе си видя малък павиран двор. В другия му край, ако планът беше верен, имаше гараж, работилница и резервоар с бензин.

Той прекоси двора. Постройката пред него вероятно навремето е била обор. Част от нея беше затворена — работилницата може би, — а останалото не. Смътно различаваше кръглите фарове на две големи коли. Къде ли е резервоарът с бензина? Вдигна поглед. Сградата бе доста висока. Пристъпи напред и нещо го удари по челото. Беше тръба с чучур в края. Висеше от горната част на сградата.

Да, имаше логика: те прибираха колите в обора, а резервоарът бе в плевника. Просто вкарваха колите в двора и ги пълнеха с гориво от тръбата.

Чудесно!

Сега му трябваше някакъв съд. Кофа от осем литра щеше да е идеална. Влезе в гаража и тръгна покрай автомобилите, като внимаваше да не се спъне в нещо и да вдигне шум.

Но не намери кофи.

Отново си спомни плана. Беше близо до кухненската градина. Там сигурно имаше кофи за вода. Тъкмо щеше да тръгне, за да провери, когато чу сумтене.

Застина.

Полицаят отмина.

Феликс чуваше ударите на сърцето си.

Светлината от газената лампа на полицая се клатушкаше из двора. „Дали затворих кухненската врата?“, запита се Феликс паникьосан. Лампата я освети — изглеждаше затворена.

Полицаят отмина.

Феликс осъзна, че е сдържал дъха си, и сега го изпусна на дълга въздишка.

Даде на полицая минута да се отдалечи, после пое в същата посока, търсеше кухненската градина.

Там не намери никакви кофи, но се препъна в намотан на земята маркуч. Прецени, че е дълъг около трийсет метра, и му хрумна странна идея.

Първо трябваше да разбере на какви интервали патрулират полицаите. Започна да брои, като понесе градинския маркуч към двора и се скри с него зад автомобилите.

Беше стигнал до деветстотин и две, когато полицаят мина отново.

Обикаляха на петнайсет минути.

Той свърза единия край на маркуча с накрайника на тръбата за бензин и тръгна през двора, като развиваше маркуча. Спря в кухнята, за да намери шиш за месо и да запали пак свещта. После се върна по стъпките си в къщата, размотавайки маркуча през кухнята, стаята за сервиране, трапезариите, салона, фоайето, коридора и стигна в библиотеката. Маркучът беше тежък и той трудно успяваше да не вдига шум. Ослушваше се за стъпки, но чуваше единствено проскърцването на старата къща. Беше сигурен, че всички са си легнали: но дали някой нямаше да слезе за книга от библиотеката или за чаша бренди от салона, за сандвич от кухнята?