Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Тази база е малка — каза Бускѐ. — Вашата банка не отговаря на новите изисквания. Заемите, които сме отпуснали на България, достигат астрономически цифри. А гаранциите, гаранциите?… Там е въпросът, господине!

— Моята банка можеше да се разшири, да уголеми дейността си, за да отговори на новите условия!

— Вече не може.

— Благодарение на вас, господин Бускѐ. И все пак аз съм доволен от вашия отговор. Благодаря ви!

— За какво?

— А нима не разбирате? Щом моята банка не отговаря на новите изисквания, тя е излишна!

— Това не е вярно!

— Тя вече не е необходима на Пари Ба или на вас лично?

— Не, не ме разбрахте.

— Разбрах ви много добре! А сега кажете ми, изпращали ли сте доклади до централата, настоявали ли сте тя да скъса връзките си с мене? Казвали ли сте, че моята банка е излишна? Предложили ли сте план за нова, чисто френска банка?

— Не.

Старият банкер нищо не отговори. Можеше с една дума да изобличи Бускѐ, но нямаше смисъл.

— Господин Бускѐ, както виждате, разговорът не доведе доникъде. Предайте на централата, че в най-близко време бих искал да се срещна с ръководството. Предайте им, че основният въпрос, който ме интересува, е какво възнамеряват да правят с мене, банката ми и добрия алианс помежду ни. Пак повтарям! За да съществува банка в малка страна, тя по принцип следва да бъде дъщерна, със своя майка в лицето на голяма, международна банка. Е, добре! Отказва ли се майката Пари Ба от мен? Докато не получа този отговор, аз ще остана настрани от битката! В зависимост от него ще определя и моето бъдещо поведение! Това, което очаква мен и Банката, не ми е безразлично! Оставам с най-дълбоки почитания…

Старият банкер се изправи. Бускѐ бе принуден да стане. Разговорът бе свършил.

Във всяко дело, изискващо нерви, напрежение и упоритост, настъпва един период на безразличие, независимо, че се касае за собствената съдба. Често пъти хората със сизифови мъки [71]докарват една работа почти до успех и точно когато трябва още малко усилие, едно последно малко усилие, тогава настъпва безразличието. Големи дела са били проигравани по този начин. Мъдрата природа, според банкера, бе предвидила това състояние като милост към бъдещите мъки и страдания, за да се посрещнат с притъпено съзнание. Така сърната, която дълго бяга от кучетата, в даден миг се примирява и се оставя да я разкъсат. Така може би осъденият на смърт, който чака изпълнението на присъдата, я посреща с известно безразличие. В своя живот банкерът нямаше кумири. Той умееше да прави разлика между обикновената човешка природа и положението, което бе достигнал човек в обществената пирамида. Защото природата бе една — и добра, и лоша, и за бедни, и за богати, но по никой начин не бе необяснима и необикновена. Наистина заложбите не можеха да се пренебрегнат, но колко хора с едни и същи заложби постигаха коренно противоположни резултати в своята дейност!… Едни на върха, други в калта! Важни бяха не заложбите, а обстоятелствата, късметът, щастието, случайността — както щеш го наречи! А това не зависеше от човека. Следователно — и дейността му беше зависима. Според него тя представляваше резултантна от сблъсъка на желанията, стремежите и волята на милионите хора, които живееха в света заедно с отделния човек. А не по-малко и от тия, които бяха живели преди него, от природната среда, па даже и от планетите, от вселената… И като единствена проява на независимост от обстоятелствата в критичния момент на избор оставаше само волята. Но тя бе толкова малко в човека и така неравномерно разпределена!… Именно тази свободна воля, дадена на човека от природата, сякаш за да му се надсмее, той можеше да използва само в кратък миг, само в критичния миг. Скарлатов не вярваше в съществуването на особени свръхсъщества. Обичаше понякога да разглежда великите личности като обикновени хора, които също е трябвало да удовлетворяват своите нормални потребности и нужди. Общо взето той уважаваше победителите и късметлиите, независимо от тяхната морална същност, и с презрение се отнасяше към победените. С удоволствие четеше за Александър Македонски [72], смяташе Юлий Цезар [73]за велика историческа личност, а Помпей [74]за нищожен. Що се касае до Наполеон Бонапарт [75], той бе играл особена роля в неговия живот. Може би в негово лице се бяха съчетали двата фактора — обстоятелствата и волята!… Затова той като маяк привличаше птиците, летящи в мрака, амбициозните слепи птици — хора със стремеж към славата. Това беше на младини. А сетне видя картината на Деларош „Наполеон след битката при Ватерлоо“. Един грохнал, уморен човек седи на стол в бедна стая, с отпуснат корем, с ботуши над коленете, с почти окапала коса — така както изглеждат тия, които са пропуснали критичния миг. От тая картина лъхаше безсрамие и това безсрамие го порази. Той си купи илюстрованата картичка от картината и понякога я разглеждаше горе в библиотеката. Тогава се закле в себе си да не изпадне никога в това състояние. Той се отказа от славата в името на умереното приличие. А това до известна степен значеше уважение към останалите хора, срам от тях. И ето, в тази дълга утрин след излизането на Бускѐ, летаргията и сънливостта постепенно го обзеха. Идваше лятото… Той си мислеше за село, за къщата, за гледката, за разходките по околностите и чувстваше как волята за действие го напуска. Приятно му бе да се отдаде на мечти, в които нищо да не прави. Това, да престане да се бори, бе най-важният елемент на мечтата.