Генрик Сенкевич - С огън и меч

И наистина, младият вожд не искаше и да чуе за преговори — той жадуваше война и кръвопролитие дори и сам да се удави в тая кръв.

Но скоро се убеди, че с тия войски не може вече да се мисли за преминаване с оръжие в ръка през труповете на кралската войска, затова се залови за друго средство.

Историята е запазила спомен за тия безпримерни усилия, които на съвременниците му са изглеждали достойни за гигант и които са могли да спасят войската и простолюдието.

Богун реши да премине през бездънните мочурища на Плешова, или по-скоро да построи през тия мочурища такъв мост, та всички обсадени да могат да минат по него.

И така, цели гори започнаха да падат под брадвите на казаците и да тънат в калищата; хвърляха в тях коли, шатри, кожуси, дрехи — и мостът от ден на ден ставаше все по-дълъг.

Изглеждаше, че за тоя вожд няма нищо невъзможно.

Кралят забави атаката, защото не желаеше да пролива кръв, но като видя тия грамадни строежи, разбра, че няма друг изход, и заповяда да се разтръби сред войската, че ще трябва до вечерта да се приготви за решителна битка.

Никой в казашкия стан не знаеше за това намерение — удължаваха моста и през цялата предна нощ, а рано сутринта Богун излезе начело на висшите командири да разгледа как върви работата.

Това беше в понеделник, седми юли 1651 година. Утрото беше бледно, сякаш уплашено, зората на изток беше кървава, слънцето изгря червеникаво, болнаво, някакъв кървав блясък осветяваше водата и горите.

От полския стан изкарваха конете на паша; казашкият стан шумеше от гласовете на събудените хора. Запалиха огньове и варяха закуска. Всички видяха тръгването на Богун, на неговата свита и последвалата го конница, с чиято помощ вождът искаше да прогони брацлавския воевода, който заемаше тила на стана и разваляше с оръдията си казашките строежи.

Простолюдието гледаше спокойно това тръгване и дори с надежда в сърцето. Хиляди очи изпратиха младия воин и хиляди уста казаха след него:

— Да те благослови Бог, соколе!

Вождът, свитата и конницата се отдалечаваха бавно от стана, стигнаха до началото на гората, мярнаха се още веднъж, осветени от сутрешното слънце, и вече се губеха зад храстите.

Изведнъж някакъв страшен, пронизителен глас викна, или по-скоро нададе вой при входа на стана:

— Хора, спасявайте се!

— Командирите бягат! — викнаха изведнъж двайсетина гласа.

— Командирите бягат! — повториха стотици и хиляди хора.

Сред тълпите премина шум като в блъсната от вихър гора — и изведнъж ужасен, нечовешки вик се изтръгна от двеста хиляди гърла:

— Спасявайте се! Спасявайте се!… Ляхи!… Командирите бягат!

Човешките маси изведнъж се понесоха като подлудял поток. Стъпкаха огнищата, събориха колите, шатрите, разкъсаха оградите от колове; притискаха се, задушаваха се. Страхотната паника побърка всички умове. Планини от тела тутакси задръстиха пътя — и хората газеха по трупове сред рев, шум, врясък, стонове. Тълпите се изляха от плаца, нахлуха по моста, наблъскаха се в мочурищата, потъваха, хващаха се в конвулсивни прегръдки и като виеха до небето за милосърдие, затъваха в студената подвижна тиня. На моста започна битка и клане за място. Водите на Плешова се напълниха и задръстиха от тела. Историческата Немезида отплащаше страшно с Берестечко за Пилавци.

Ужасните крясъци достигнаха до ушите на младия вожд и той веднага разбра какво се бе случило. Но напразно се върна веднага в стана, напразно летеше срещу тълпите с вдигнати към небето ръце. Гласът му потъна сред рева на хилядите — страхотната река от бягащи го повлече заедно с коня, свитата и цялата конница — и го носеше към гибел.

Кралските войски гледаха смаяни това зрелище, което отначало мнозина сметнаха за някаква отчаяна атака, но човек не можеше да не вярва на очите си.

След няколко мига, когато смайването премина, всички хоронгви, без дори да чакат заповед, тръгнаха срещу неприятеля, а напред вървеше като вихър драгунската хоронгва, начело на която летеше малкият полковник със сабя над главата.

И наистина ден на гняв, поражение и страшен съд… Който не беше задушен или не се удави, падаше под меча. Потекоха такива реки от кръв, че не можеше да се разбере кръв ли тече в тях или вода. Обезумелите тълпи започнаха още по-безредно да се задушават и блъскат във водата, да се давят… Сеч изпълни тия страшни гори и зацари в тях още по-ужасно, защото силни групи започнаха да се бранят ожесточено. Водеха се битки по блатата, из дебрите, на полето. Брацлавският воевода пресече отстъплението на бягащите. Напразно кралят заповядваше да се възпрат войниците. Милостта угасна — и чак до нощта продължи такова клане, каквото не помнеха дори най-старите бойци и при спомена за което по-късно косите им настръхваха.