Генрик Сенкевич - С огън и меч

Първо място между шляхтичите държеше пан Заглоба, който разказваше за хиляден път как е убил Бурлай, а Женджан — между слугите, които приготвяха пиршеството. Все пак сръчният слуга издебна удобен момент и като изтегли Скшетуски малко настрана, наведе се покорно до нозете му и каза:

— Ваша милост господарю, и аз бих искал да те моля за благоволение.

— Мъчно бих могъл да ти откажа каквото и да било — отговори пан Скшетуски, — защото ти помогна да стане всичко най-хубаво, което стана.

— Та си рекох — продължи слугата, — че ваша милост ще ми измислиш някаква награда.

— Кажи какво искаш.

Бузестото лице на Женджан потъмня, а очите му светнаха от омраза и ожесточение.

— Само за една милост моля, нищо повече не желая — каза той, — нека ваша милост ми подари Богун.

— Богун? — каза пан Скшетуски удивен. — Какво искаш да правиш с него?

— Аз, ваша милост господарю, ще помисля какво, за да не се загуби моето и да му платя с лихвата, задето ме опозори в Чигирин. Зная, че ваша милост навярно ще заповяда да го очистят — тогава по-напред аз да му платя!

Веждите на Скшетуски се свиха.

— Това не може да стане! — рече той решително.

— О, за Бога! По-добре да бях загинал! — извика Женджан жално. — Затова ли останах жив, та позорът ми да остане неизмит!

— Искай каквото щеш — каза Скшетуски, — нищо няма да ти откажа, но това не може да стане. Опомни се, попитай отците дали няма да е по-грешно да удържиш такова обещание, отколкото да се отречеш от него. Ти не слагай своята ръка до Божието възмездие, да не би и тебе да те сполети нещо. Засрами се, Женджан. Тоя човек и без това моли Бога за смърт, при това е ранен и вързан. Какъв искаш да бъдеш за него? Палач ли? Нима ще позориш вързания и ще доубиваш ранения? Да не си татарин или казашки разбойник? Докато съм жив, няма да позволя такова нещо и не ми споменавай повече за това.

В гласа на пан Ян имаше толкова сила и воля, че слугата веднага загуби всяка надежда, само рече с плачлив глас:

— Ако той е здрав, тогава ще се справи и с двама като мене, а понеже е болен, не ми прилича да си отмъщавам… но кога ще му платя за своето?

— Остави отмъщението на Бога — каза Скшетуски.

Слугата отвори уста, искаше да каже още нещо, да попита нещо, но пан Ян се обърна и тръгна към шатрите, пред които се бе събрало голямо множество. По средата седеше пани Витовска, до нея княгинята, а наоколо рицари. Малко пред тях пан Заглоба, застанал без шапка, разказваше на ония, които са били само при Зборов, за обсадата на Збараж. Всички го слушаха със затаен в гърдите дъх; лицата се променяха от вълнение и тия, които не са били там, съжаляваха за това. Пан Ян седна до княгинята и като взе ръката й, притисна я до устните си, а после, облегнати рамо до рамо, седяха тихо. Слънцето вече залязваше и бавно наставаше вечер. Скшетуски също се заслуша — сякаш чуваше нещо ново за себе си. Пан Заглоба бършеше косата си и гласът му звучеше все по-силно… Прясната памет или въображението извикваше пред очите на рицарите тия кървави истории: те виждаха обградения като от море окоп и яростните атаки; чуваха крясъци и вой, и гръм на оръдия и пушки, виждаха княза в сребърна ризница на вала — сред град от куршуми… После немотията, глада, ония червени пощи, през които смъртта кръжеше над окопа като грамадна зловеща птица… Виждаха излизането на пан Подбипента, на Скшетуски… И всички слушаха и понякога вдигаха очи нагоре или се хващаха за дръжките на сабите, а пан Заглоба довърши така:

— Сега това е един гроб, една огромна могила, а заслугата за това, че под нея не лежат славата на Жечпосполита и цветът на рицарството, и князът воевода, и аз, и всички ние, които самите казаци наричат збаражки лъвове, — заслугата е негова!

При тия думи пан Заглоба посочи Скшетуски.

— Вярно, така е! — възкликнаха Марек Собески и пан Пшемски.

— Слава за него! Чест, благодарност! — раздадоха се силни рицарски гласове. — Да живее Скшетуски! Да живее младата двойка! Да живее героят! — викнаха все по-силно.

Ентусиазмът овладя всички събрани. Едни тичаха за чаши, други хвърляха шапки нагоре. Войниците задрънчаха със сабите — и скоро всичко се сля в един общ гръмлив вик:

— Слава! Слава! Да живее! Да живее!

А Скшетуски като истински християнски рицар наведе смирено глава — но княгинята стана, разтърси плитки, руменина изби по лицето й и от очите светеше гордост, защото тоя рицар щеше да й бъде мъж, а славата на мъжа пада върху жената, както светлината на слънцето върху земята.