— Пан Пелка ли? — каза Скшетуски и дъхът му спря.
— Ами да, ваша милост. Славен боец беше пан Пелка, който падна неотдавна — Бог да го прости! Не зная дали някой би могъл по-добре от него да води разезд и да се върти около неприятелските сили — освен може би пан Володийовски. Та дойде пан Пелка, унищожи разезда на Донец така, че жив човек не можа да избяга, а самия Донец взе в плен. Преди две-три седмици с волове го набучиха на кол — пада му се! Но и с пан Пелка имах много разправии, че той пък е голям женкар… Бог да го прости! Почвах вече да се страхувам да не би княгинята, отървала се благополучно от казаците, да преживее по-лоши неща от своите… Едва тогава казах на пан Пелка, че тя е роднина на княза, нашия господар. А трябва да знаеш, ваша милост, че когато той споменеше името на нашия княз, сваляше си шапката и все се готвеше да дойде да служи при него… Та веднага започна да се отнася с почит към княгинята и ни съпроводи чак до Замошч, до краля, там пък свещеник Чечишовски, той е много свят свещеник, ваша милост, ни взе под своя закрила и предаде княгинята на пани Витовска.
Скшетуски отдъхна дълбоко, а след това се хвърли на шията на Женджан.
— Приятел ще ми бъдеш, брат, не слуга — рече той, — но сега вече да вървим. Пани Витовска кога трябваше да бъде тук?
— Една седмица след мене — а вече минават десет дни… Ваша милост лежа в безсъзнание осем.
— Да вървим, да вървим — повтори Скшетуски, — че ще се пръсна от радост!
Но преди да свърши, се чу конски тропот в двора и внезапно пред прозорците почерня от коне и хора. През стъклата пан Скшетуски видя най-напред стария свещеник Чечишовски, а до него отслабналите лица на пан Заглоба, Володийовски, Кушел и на други познати сред червените драгуни на княза. Разнесоха се весели викове, а след миг цялата група рицари начело със свещеника нахлу в стаята.
— При Зборов е сключен мир, обсадата е вдигната! — викаше свещеникът.
Но Скшетуски се досети за това веднага щом видя збаражките си другари, и вече беше в прегръдките на Заглоба и Володийовски, които си го отнемаха един на друг.
— Казаха ни, че си жив — викаше Заглоба, — но радостта ни е още по-голяма, че толкова скоро те виждаме и здрав. Нарочно дойдохме тук при тебе… Ян, ти не можеш да си представиш колко се прослави — и каква награда те чака!
— Кралят го награди — каза свещеникът, — но кралят на кралете е намислил нещо повече.
— Зная вече — отвърна Скшетуски. — Да ви възнагради Бог! Женджан ми призна всичко.
— И не се задуши от радост? Още по-добре! Да живее Скшетуски! Да живее княгинята! — развика се Заглоба. — Е, какво, Ян, ние не ти казахме нито думичка за нея, защото не знаехме дали е жива. Но слугата ти се е измъкнал майсторски с нея. O, vulpes astuta. 381 381 О, хитра лисицо! (лат.) — Б.пр.
Князът чака и двама ви… Ха! Чак до Ягорлик ходихме за нея. Убих едно адско чудовище, което я пазеше. Тия дванайсет момченца все ви бягаха, но сега ще ги догоните и надминете. Ще имам внуци, ваша милост панове! Женджан, казвай, много ли пречки срещна! Представи си, ние двамата с пан Михал задържахме цялата орда! Пръв се хвърлих срещу целия чамбул! Из трапищата се скриха от нас и пак нищо не помогна! Пан Михал — и той се държа добре… Къде е моята дъщеря! Дайте ми дъщеричката!
— Да ти даде Бог щастие, Ян, да ти даде Бог щастие! — повтаряше малкият рицар, като прегръщаше отново Скшетуски.
— Бог да ви възнагради за всичко, което направихте за мене. Нямам думи. С живота си, с кръвта си не мога да ви се наплатя — отговори Скшетуски.
— Кой ти гледа това! — викаше Заглоба. — Мирът е сключен! Лош мир, ваша милост панове, но няма как. Добре, че напуснахме тоя проклет Збараж. Това е плод на нашите усилия и на моите, защото, ако беше жив Бурлай, преговорите нямаше да дадат нищо. Сега ще отидем на сватба. Карай, Ян! Дръж се здраво! И през ум не ти минава какъв сватбен подарък ще ти даде князът! Ще ти кажа друг път, а сега къде е дъщеричката ми, дявол да го вземе? Дайте тук моята дъщеричка! Богун вече няма да я отвлече: по-скоро ще си навлече въжето! Къде е най-милата ми дъщеричка?
— Тъкмо щях да възседна коня, за да посрещна пани Витовска от Сандомеж — каза Скшетуски. — Да вървим, да вървим, защото ще полудея.
— Хайде, ваша милост панове! Да вървим заедно с него. Няма защо да губим време! Хайде!
— Пани Витовска трябва да е наблизо — рече свещеникът.
— Да вървим! — добави пан Михал.
Но Скшетуски вече беше извън вратата и скочи на коня толкова леко, сякаш не бе току-що станал от леглото след боледуване. Женджан се държеше до него, понеже предпочиташе да не остава насаме със свещеника. Пан Михал и Заглоба се присъединиха към тях и полетяха начело на групата, а шляхтичите и червените драгуни се носеха вкупом по топоровския път като червени макови листенца, понесени от вятъра.
Читать дальше