Генрик Сенкевич - С огън и меч

Настана кратко мълчание — чуваше се само риданието на слугата, който продължаваше да прегръща краката на господаря си.

— Къде съм? — пита пан Скшетуски.

— В Топоров… Ваша милост дойде от Збараж при негово величество краля… Слава на Бога! Слава на Бога!

— А кралят къде е?

— Тръгна с войската да спасява княза воевода.

Отново настана кратко мълчание. Радостните сълзи продължаваха да текат по лицето на Женджан, който след малко започна да повтаря с развълнуван глас:

— Ето че пак виждам ваша милост…

После стана и отвори капака и самия прозорец. Свеж утринен въздух нахлу в стаята, а заедно с него и ярка дневна светлина. С тая светлина се върна и цялото съзнание на Скшетуски… Женджан седна на леглото откъм краката.

— Значи аз съм излязъл от Збараж? — попита рицарят.

— Тъй вярно, ваша милост господарю… Никой не можа да направи това, което направи ваша милост, и заслуга на ваша милост е, че кралят тръгна на помощ.

— Пан Подбипента се опита преди мен, но загина…

— О, за Бога! Значи пан Подбипента е загинал? Такъв щедър и добродетелен господар!… Умът ми не го побира… Нима са могли да надвият на толкова силен човек…

— С лъкове го простреляха…

— А пан Володийовски и пан Заглоба?

— Когато тръгвах, бяха здрави.

— Е, слава Богу. Те са големи приятели на ваша милост… Само че свещеникът ми забрани да приказвам…

Женджан млъкна и известно време само мислеше. Тази замисленост явно пролича на бузестото му лице. След малко се обади:

— Ваша милост?

— Какво има?

— А какво ще стане с богатството на пан Подбипента? Казват, че той имал безброй села и други богатства… Дали не е записал нещо на приятелите си? Както съм чувал, нямал семейство.

Скшетуски не отговори нищо, по което Женджан разбра, че не му харесва тоя въпрос, и отново подхвана:

— Но слава Богу, че пан Заглоба и пан Володийовски са здрави. Мислех, че татарите са ги хванали. Много изтеглихме заедно… Само че свещеникът ми забрани да приказвам… Ей, ваша милост, аз мислех, че вече няма да ги видя, защото ордата така ни беше притиснала, та нямаше никакъв изход.

— Значи ти си бил с пан Володийовски и пан Заглоба? Нищо не са ми споменали за това.

— Защото и те не знаеха дали съм оцелял или загинал…

— А къде ви притисна така ордата?

— Ами зад Плоскиров, на път за Збараж. Защото ние, ваша милост, ходихме далеко, чак отвъд Ямпол… само че свещеник Чечишовски ми забрани да приказвам…

Настана кратка тишина.

— Да ви възнагради Бог за доброто ви желание и труда ви — каза Скшетуски, — разбирам за какво сте ходили там. И аз бях там преди вас… Но напразно…

— Ей, ваша милост господарю, да не беше тоя свещеник… Но той казваше така: „Аз трябва да вървя с негово величество краля на Збараж, а ти — каза ми на мене — пази господаря си, само не му говори нищо, че ще му изскочи душата.“

Скшетуски се бе простил отдавна с всяка надежда, тъй че думите на Женджан не възкресиха у него и най-малка искрица от нея… Някое време той лежа неподвижно, после започна да пита:

— А ти откъде попадна тук при свещеник Чечишовски и при войската?

— Изпрати ме пани Витовска, жената на сандомежкия кастелан от Замошч, за да съобщя на пан кастелана, че тя ще се присъедини към него в Топоров… Тя е храбра жена, ваша милост, и непременно иска да бъде с войската, за да не се дели от пан кастелана… Затова аз пристигнах в Топоров един ден преди ваша милост. Пани Витовска може да дойде всеки момент… Тя би трябвало да бъде вече тук… Но какво от това, когато пък той замина с краля!…

— Не разбирам как ти си могъл да бъдеш в Замошч, когато с пан Володийовски и пан Заглоба си ходил отвъд Ямпол. Защо не дойде заедно с тях в Збараж?

— Защото, виждаш ли, ваша милост, когато ни нападна ордата, вече нямаше никаква възможност. Те двамата се изправиха срещу целия чамбул, а аз избягах и спрях чак в Замошч.

— Цяло щастие, че не са загинали — каза Скшетуски, — но аз мислех, че ти си по-добър слуга. Нима е достойно да ги напуснеш в такъв тежък момент?

— Ех, ваша милост господарю, ако бяхме сами, само тримата, никога нямаше да ги напусна, защото сърцето ми се късаше… но ние бяхме четирима… Затова те се хвърлиха срещу ордата, а на мен ми заповядаха… да спасявам… Ако аз бях сигурен, че радостта няма да убие ваша милост… защото ние отвъд Ямпол… намерихме… но понеже свещеникът…

Скшетуски загледа слугата и започна да мига с очи като човек, който се събужда от сън. Внезапно сякаш нещо се скъса в него, защото той побледня страшно, седна на леглото и викна с гръмлив глас: