Генрик Сенкевич - С огън и меч

— Правете каквото искате, но утре трябва да имам пленник за разпит.

И отново настана кратко мълчание. През прозореца се показа огромната златна луна, но в стаята стана тъмно, защото фитилите на свещите запушиха овъглени.

— Колко е часът? — попита кралят.

— Наближава полунощ — отговори Раджейовски.

— Няма да спя тая нощ. Ще обиколя стана, а вие елате с мене. Къде са Убалд и Арцишевски?

— В стана. Ще отида да кажа да докарат конете — отговори старостата.

И тръгна към вратата. Ненадейно в трема настана някакво движение; минутка-две се чуваше оживен разговор, шум от бързи крачки, най-сетне вратата се отвори и задъхан се втурна Тизенхауз, доверен кралски дворянин.

— Милостиви кралю! — извика той. — Дошъл е офицер от Збараж!

Кралят скочи от стола, канцлерът също стана и от устата на двамата се изтръгна вик:

— Не може да бъде!

— Тъй вярно! Чака в трема.

— Дай го тук! — извика кралят и плесна с длани. — Нека премахне тревогата ми. Дай го тук, за Бога!

Тизенхауз изчезна през вратата и след малко вместо него на прага се появи някаква висока, непозната фигура.

— По-близо, ваша милост пане! — извика кралят. — По-близо! Радваме се, че те виждаме!

Офицерът се приближи чак до масата и при вида му кралят, канцлерът и ломжинският староста се отдръпнаха назад изумени. Пред тях стоеше някакъв страшен човек или по-скоро видение: изпокъсани дрипи едва покриваха измършавялото му тяло; лицето му беше синьо, изпоцапано с кал и кръв; очите горяха от някаква трескава светлина, черната му чорлава брада падаше върху гърдите му, миризма на труп лъхаше наоколо от него, а краката му така трепереха, че той беше принуден да се подпре на масата.

Кралят и двамата панове го гледаха с ококорени очи. В тоя момент вратата се отвори и влязоха множество военни и цивилни големци: генералите Убалд и Арцишевски, подканцлерът на Литва Сапеха, жечицкият староста, сандомежкият кастелан. Всички се изправиха зад краля и гледаха дошлия. А кралят рече:

— Ти кой си?

Клетникът отвори уста, искаше да каже нещо, но спазма стисна устата му, брадата му започна да трепери и той успя да прошепне само:

— От… Збараж!

— Дайте му вино! — рече някакъв глас.

В миг му подадоха пълна чаша — дошлият я изпи с усилие. В това време канцлерът си свали наметалото и покри с него плещите му.

— Сега можеш ли да говориш? — попита след някое време кралят.

— Мога — отговори рицарят с по-уверен глас.

— Кой си ти?

— Ян Скшетуски… хусарски поручик…

— При кого служиш?

— При руския воевода.

В залата зашумяха.

— Какво става при вас? Какво става? — питаше кралят трескаво.

— Беда… глад… същински гроб…

Кралят закри очи.

— Господи Исусе Христе! Господи Исусе Христе! — каза той с тих глас.

След малко попита отново:

— Дълго ли ще можете да се държите?

— Барут няма. Неприятелят е във валовете…

— Многоброен ли е?

— Хмелницки… Ханът с всички орди.

— И ханът ли?

— Да…

Настана глухо мълчание. Насъбраните се споглеждаха — неувереност се изписа по всички лица.

— Как сте издържали? — попита канцлерът със съмнение.

При тия думи Скшетуски вдигна глава, сякаш нова сила се вля в него, светкавица на гордост пробягна по лицето му и той отговори с неочаквано силен глас:

— Отблъснати двайсет атаки, спечелени шестнайсет битки на полето, седемдесет и пет набега вън от валовете…

И отново настана мълчание.

Изведнъж кралят се изправи, разтърси перуката като лъв гривата си, по жълтеникавото му лице избиха румени петна, а очите му пламнаха.

— За Бога! — викна той. — Стигат ми вече тия съвети, това стоене, това бавене! Дали ханът е там или го няма… дошло ли е опълчението, или не е дошло — за Бога, стига вече! Още днес тръгваме към Збараж!

— Към Збараж! Към Збараж! — повториха двайсетина силни гласове.

Лицето на дошлия засия като зора.

— Милостиви кралю и господарю! — рече той. — При тебе да живея и умра!…

При тия думи благородното кралско сърце омекна като восък и без да обръща внимание на жалката фигура на рицаря, господарят стисна главата му с ръце и каза:

— Ти си ми по-мил, отколкото други в коприна. За Бога, по-малки подвизи се награждават със староства — няма да остане без награда това, което си направил. Не възразявай! Аз съм ти длъжник!

А другите веднага започнаха да възклицават подир краля:

— Не е имало досега по-голям рицар!

— Той и между збаражките е най-пръв!

— Безсмъртна слава си спечели!