Генрик Сенкевич - С огън и меч

Лицето му изразяваше по-малко величие, но като че ли още по-голямо служебно достойнство от кралското. То беше проорано от грижи и мисъл, студено и разумно лице на държавник, необикновената хубост на което не се разваляше от суровостта. Очите му бяха светлосини, проницателни, кожата на лицето му въпреки възрастта бе деликатна; великолепното полско облекло, подстриганата шведска брада и високият кичур над челото придаваха още по-голяма сенаторска внушителност на правилните му, сякаш изсечени от камък черти.

Това беше Йежи Осолински, кралският канцлер и княз на Римската държава, оратор и дипломат, от когото се възхищаваха в европейските дворове, прочут противник на Йереми Вишньовецки.

Необикновените му способности рано бяха привлекли вниманието на по-предишните владетели и рано го издигнаха до най-високите държавни постове, по силата на които насочваше целия държавен кораб — в тоя момент близък до окончателно крушение.

И все пак канцлерът беше сякаш създаден за кормчия на такъв кораб. Работлив, търпелив, разумен, с поглед в далечното бъдеще, пресмятащ с години напред, той би водил със сигурна и спокойна ръка към безопасно пристанище всяка друга държава с изключение на Жечпосполита; на всяка друга би осигурил вътрешна сила и дълголетно могъщество… стига да беше самостоятелен министър на такъв монарх например като френския или испанския.

Възпитан извън пределите на страната, увлечен по чужди образци, въпреки цялата си вродена проницателност и разум, въпреки дългогодишната си практика не можеше да свикне с безсилието на правителството в Жечпосполита и през целия си живот не се научи да се съобразява с това, при все че то беше скалата, о която се бяха разбили всичките му планове, намерения, усилия — при все че поради същата тая причина сега вече виждаше в бъдещето пропаст и руина, а по-късно умираше с отчаяние в сърцето.

Той беше гениален теоретик, който не умееше да бъде гениален практик — и попадаше в омагьосан кръг без изход. Увлечен по някоя мисъл, която щеше да даде плодове в бъдеще, той вървеше към нея с упоритостта на фанатик, без да гледа, че тая мисъл, като теория спасителна, при съществуващото положение може да доведе на практика до страхотна беда.

В желанието си да укрепи правителството и държавата той развихри страшната казашка стихия, без да предвиди, че бурята ще се насочи не само срещу шляхтата, магнатските латифундии, шляхтишките злоупотребления и своеволия, но и срещу най-изконните интереси на самата държава.

Хмелницки се надигна от степта и израсна в гигант. Върху Жечпосполита се трупаха поражения след поражения: Жълти води, Корсун, Пилавци. При първата си стъпка Хмелницки се свърза с вражеската кримска мощ. Гръм след гръм падаха — оставаше само война и война. Трябваше преди всичко да се пресече страхотната стихия, за да може в бъдеще да бъде използвана — но канцлерът, увлечен в своята мисъл, още преговаряше и протакаше — и още вярваше, дори на Хмелницки!

Фактите опровергаха неговата теория; с всеки изминат ден ставаше все по-ясно, че резултатите от усилията на канцлера са съвсем противоположни на очакваните — докато най-сетне дойде Збараж и най-убедително потвърди това.

Канцлерът грохваше под бремето на терзанията, огорченията и всеобщата омраза.

Затова постъпваше така, както постъпват в дни на неуспехи и поражения хора, у които вярата в себе си е по-силна от всяко поражение: търсеше виновни.

Виновна беше цяла Жечпосполита и всичките й съсловия, нейното минало и държавен строй, но който пожелае да избута нагоре към върха надвесената от склона на планината скала от страх да не рухне в пропастта, а не се съобразява със силите си, той само ще ускори нейното падане. Канцлерът направи нещо повече и по-лошо, защото на помощ повика страшния разрушителен казашки поток, без да гледа, че неговият порой може само да подмие и изпоръфа почвата, върху която се намира скалата.

Затова, докато той търсеше виновни — в отговор всички обръщаха очи към него като към виновник за войната, пораженията и нещастията.

Но кралят още вярваше в него и вярваше още повече, защото всеобщият глас не щадеше авторитета на короната и обвиняваше и самия него наравно с канцлера.

И така те седяха в Топоров огорчени и скръбни, без да знаят добре какво трябва да правят, понеже кралят имаше при себе си само двайсет и пет хиляди души войска. Твърде късно беше обявена кралската заповед за организиране на всенародно опълчение и досега беше пристигнала само незначителна част от него. Кой беше причина за това забавяне и не беше ли то още една грешка на упоритата политика на канцлера — тая тайна си остана между краля и министъра; важното е, че в тоя миг и двамата се чувстваха беззащитни пред мощта на Хмелницки.