Генрик Сенкевич - С огън и меч

„Няма да ме намерят тук — мислеше Скшетуски, — освен ако рекат да тръгнат за риба между тръстиките, но риба няма, защото е измряла от гниещите трупове. Тук ще си почина и ще обмисля какво да правя по-нататък.“

И започна да обмисля дали да върви по-нататък по реката или не, но накрая реши да върви, ако се появи вятър и започне да люлее тръстиките; в противен случай движението и шумът биха могли да го издадат, особено защото навярно ще му се наложи да мине близо покрай обоза.

— Благодаря ти, Боже, че съм жив досега! — шепнеше той тихо.

И вдигна очи към небето, а после мислено прелетя към полските окопи. От островчето замъкът се виждаше много добре, особено когато го позлатиха първите лъчи на изгрялото слънце. Може би там от кулата някой гледа към езерото и тръстиките с далекоглед, а Володийовски и Заглоба сигурно цял ден ще се взират от валовете дали няма да го видят увиснал на някоя белуарда.

„Няма да ме видят! — помисли Скшетуски и гърдите му се изпълниха с блаженото чувство, че е спасен. — Няма да ме видят, няма да ме видят! — повтори той няколко пъти. — Малко път минах, но трябваше да го мина. Бог ще ми помогне и по-нататък.“

Сега той се видя вече с очите на въображението отвъд неприятелския стан — в горите, зад които се намира кралската войска: всенародно опълчение от цялата страна, хусари, пехота, чуждестранни полкове — земята чак стене под тежестта на хората, конете и оръдията, а сред тоя мравуняк — сам негово величество кралят…

После видя страхотна битка, неприятелския стан разбит — князът с цялата си конница лети през купища трупове, радостна среща на войските…

Оболелите му и подпухнали очи се притваряха от силната светлина, а главата клюмаше под бремето на безкрайните мисли. Започна да го овладява някаква блажена немощ, най-сетне той се изтегна в цял ръст и заспа.

Тръстиките шумяха. Слънцето се издигна високо на небето и огряваше с горещия си поглед рицаря, сушеше облеклото върху него — а той спеше дълбоко, без да помръдне. Който би го забелязал така да лежи на островчето с окървавено лице, би го сметнал за изхвърлен от водата труп. Минаваха часове — той все спеше. Слънцето стигна зенита си и започна да слиза към другия край на небето — той още спеше. Разбуди го едва пронизителното цвилене на коне, които се хапеха по ливадата, и високите викове на конярите, които шибаха с камшици хергелетата от жребци.

Потърка очи; погледна и си спомни къде се намира. Погледна нагоре: по червеникавото от недоугасналите блясъци на залеза небе мигаха звезди — беше проспал целия ден.

Скшетуски не се чувстваше нито починал, нито по-силен, напротив — боляха го всички кости. Но помисли, че тъкмо новото усилие ще възвърне бодростта на тялото — и като спусна краката си във водата, веднага тръгна на път.

Сега вървеше покрай самите тръстики по чистата вода, та с шумоленето да не привлече вниманието на конярите, които пасяха коне по бреговете. Последните лъчи угаснаха и стана доста тъмно, понеже луната още не се беше показала иззад горите. Водата беше толкова дълбока, че на места Скшетуски губеше дъно под краката и трябваше да плува, което не беше много леко, защото беше облечен и плуваше срещу течението, а то — макар и лениво — все пак го тласкаше назад към езерата. Но пък и най-зорките татарски очи не можеха да забележат тая глава, която се движеше покрай тъмната стена от тръстики. Затова той се движеше доста смело, като плуваше от време на време, но повече газеше до пояс, а и до мишници, докато най-сетне стигна до едно място, където очите му видяха от двете страни на реката хиляди и хиляди светлини.

„Това са таборите — помисли той, — сега, Боже, помози!“ И се ослуша.

Шум от смесени гласове долиташе до ушите му. Да, това бяха таборите. Като се върви срещу течението, от лявата страна на реката се намираше казашкият стан със своите хиляди коли и шатри, а от дясната татарският — и двата шумни, кресливи, пълни с човешка гълчава, с диви звукове, на барабани и пищялки, с рев на добитък и камили, с цвилене на коне и възгласи. Реката ги разделяше и едновременно представляваше пречка за разправии и убийства, защото татарите не можеха да стоят спокойно до казаците. На това място реката беше по-широка, а може би нарочно я бяха разкопали. Но от едната страна колите, а от другата тръстиковите бараки достигаха на няколко десетки крачки от бреговете, ако се съди по огньовете — а край самата вода навярно стояха стражи.

Тръстиката и дзуката ставаха по-редки — изглежда, че срещу таборите бреговете бяха чакълести. Скшетуски се придвижи още няколко десетки крачки и спря. Някаква мощ и заплаха лъхаше към него от тия човешки мравуняци.