Генрик Сенкевич - С огън и меч

— Ваша милост господарю! — казва Женджан и го дърпа за ръкава. — Господарката е там…

Скшетуски се събужда. Преплетените тръстики са го спрели по пътя. Но видението отлита. Съзнанието се връща. Сега вече не усеща такава умора, защото треската му придава сили.

Хей, още ли го няма мочурището?

Но наоколо тръстиките са си същите, сякаш не е мръднал от мястото си. При реката трябва да има открита вода, значи това още не е мочурището.

Рицарят продължава пътя си, но мисълта с неумолима упоритост се връща към милото видение. Напразно Скшетуски се брани, напразно започва да чете молитвата: „О, Владичице блажена“, напразно се мъчи да запази пълно съзнание — отново приижда Днепър, корабите, чайките — Кудак, Сечта — само че тоя път видението е по-безредно, в него има множество лица: до Елена са князът и Хмелницки, и кошевоите атамани, и пан Лонгинус, и Заглоба, и Богун, и Володийовски — всички облечени празнично за неговата сватба, но къде ще бъде тая сватба? Мястото е непознато, нито е Лубни, нито Розлоги, нито Сечта, нито Кудак… Някаква вода, а в нея плуват трупове…

Скшетуски се буди за втори път или по-скоро го буди силно шумолене от посоката, в която отива. Той се спира и слуша.

Шумоленето се приближава, чува се някакво триене и плисък — това е лодка.

Тя се вижда вече през тръстиките. В нея седят двама молойци — единият оттласква с весло, другият държи в ръка дълъг прът, който свети отдалече като сребро, и разгръща с него растенията.

Скшетуски клекна чак до шия във водата, така че само главата му се подаваше над шавара, и се загледа.

„Дали това е обикновената стража, или са вече по следите ми?“ — помисли той.

Но по небрежните и спокойни движения на молойците веднага заключи, че трябва да е обикновената стража. В езерото щеше да има повече лодки, а не само една, и ако казаците бяха по следите му, навярно щяха да се струпат двайсетина лодки и много хора.

В това време те минаха покрай него — шумът от тръстиките заглушаваше думите; Скшетуски долови с ухо само следния откъс от разговора:

— Да ги вземе дяволът! Заповядаха ни да пазим и тая смрадлива вода!

И лодката се плъзна зад кичурите тръстика — само застаналият отпред казак удряше непрекъснато и ритмично с пръта във водораслите, сякаш искаше да изплаши рибите.

Скшетуски продължи напред.

След някое време той отново видя татарски пост, застанал току до брега. Светлината на месеца падаше право върху лицето на ногаеца, което приличаше на кучешка муцуна. Но Скшетуски вече по-малко се плашеше от тия стражи, отколкото от опасността да загуби съзнание. Затова той напрягаше цялата си воля, та ясно да може да се ориентира къде е и накъде отива. Но тая борба само усили неговата умора и той веднага забеляза, че всичко му се раздвоява и разтроява пред очите, а понякога му се струваше, че езерото е плацът в стана, а кичурите тръстики — шатри. Тогава му идеше да викне на Володийовски да тръгне с него, но все още имаше дотолкова съзнание да се въздържи.

— Не викай! Не викай! — повтаряше си той. — Това е гибел.

Но тая борба със самия себе си ставаше все по-трудна за него. Беше излязъл от Збараж измъчен от глада и страшното безсъние, от което войниците там бяха вече почнали да мрат. Това нощно пътуване, студената баня, трупната смрад на водата, блуждаенето из калта, блъскането между корените на растенията — всичко това го беше изнемощило докрай. Прибави се и раздразнението от страха, и болката от хапането на комарите, които така му бяха нашарили лицето, че то цялото беше в кръв — и той чувстваше, че ако не стигне скоро до мочурището, или ще излезе на брега, за да го сполети по-скоро това, което и без това ще го сполети, или ще падне сред тия тръстики и ще се удави.

Мочурището и устието на реката му се струваха като спасително пристанище, макар че там всъщност започваха нови мъчнотии и опасности.

Той още се бореше с треската и вървеше, като все по-малко се пазеше. Добре, че тръстиката непрекъснато шумеше. В тоя й шум Скшетуски чуваше човешки гласове, разговори; струваше му се, че за него говори езерото. Дали ще стигне до мочурището или не? Дали ще се измъкне или не? Комарите пееха над него все по-жално с тънките си гласове. Водата ставаше по-дълбока — скоро му стигна до пояс, а после до гърдите. И той помисли, че ако се наложи да плува, ще се оплете в тая сбита тъкан и ще се удави.

И отново го овладя неудържимо, непреодолимо желание да повика Володийовски и вече свиваше ръце пред устата да викне: „Михал! Михал!“