Генрик Сенкевич - С огън и меч

Но продължаваше да се движи покрай брега и вече толкова се беше отдалечил от стана, че на Божията земя забеляза на няколко десетки крачки от брега татарин на кон. Тогава Скшетуски се спря и загледа тая фигура, която по еднообразното й клатушкане към шията на коня изглеждаше заспала.

Това беше странна гледка. Татаринът се клатеше непрекъснато, сякаш се кланяше мълчаливо на Скшетуски, а той не сваляше очи от него. В това имаше нещо страшно, но Скшетуски си отдъхна със задоволство, защото пред тоя действителен страх се разпръснаха въображаемите страхове, стократно по-тежки за понасяне. Светът на духовете отлетя някъде и хладнокръвието на рицаря се върна веднага; в главата му почнаха да се блъскат само такива въпроси: „Спи ли или не? Да вървя ли по-нататък, или да чакам?“

Най-сетне тръгна нататък, като се движеше още по-тихо, още по-предпазливо, отколкото в началото. Той беше вече на половината път до мочурището и реката, когато духна първият повей на лек вятър. Веднага тръстиките се залюляха и като се допираха една до друга, зашумяха силно, а Скшетуски се зарадва, защото въпреки цялата си предпазливост, въпреки че понякога губеше по няколко минути, за да направи една крачка, едно неволно движение, препъване, плисък можеше да го издаде. Сега вървеше по-смело сред високия разговор на тръстиките, от който зашумя цялото езеро — и всичко наоколо заприказва, дори водата край бреговете започна да мънка с разлюлените си вълни.

Но изглежда, че това движение пробуди не само крайбрежните водорасли, защото изведнъж някакъв възчерен предмет се появи пред Скшетуски и започна да се люлее към него, сякаш искаше да вземе размах за скок. В първия момент Скшетуски за малко не викна: страхът и отвращението обаче задържаха гласа му в гърдите, а едновременно страхотна смрад го стисна за гърлото.

Но след малко, когато отмина първата мисъл, че удавникът може би нарочно му препречва пътя, остана само отвращението — и рицарят тръгна нататък. Разговорът на тръстиките продължаваше непрекъснато и се засилваше все повече. През техните разлюлени китки Скшетуски видя втори и трети татарски пост. Отмина ги, отмина и четвъртия. „Половината езеро трябва вече да съм обиколил“ — помисли той и се надигна малко в тръстиките, за да разбере къде се намира; ненадейно нещо го докосна по краката, той се огледа и видя до коленете си човешкото лице.

„Това е вече втори“ — помисли той.

Тоя път не се уплаши, защото този втори труп лежеше възнак и в безсилието му нямаше нищо, което да напомня живот и движение. Скшетуски само ускори крачка, за да не му се замае главата. Тръстиките започнаха да стават все по-гъсти, което, от една страна, даваше сигурно прикритие, но, от друга, безкрайно много затрудняваше вървежа. Мина още половин час, после цял час, той вървеше непрекъснато, но се усещаше все по-уморен. На някои места водата беше толкова плитка, че не стигаше до глезените му, но на други хлътваше почти до пояс. Изморяваше го също безкрайно бавното измъкване на краката от калта. Пот обливаше челото му, но заедно с това от време на време тръпки го полазваха от главата до петите.

„Какво е това? — мислеше той със страх в сърцето. — Дали не изпадам в делириум? Мочурището нещо не се вижда. Ами ако не позная мястото сред тръстиките и го отмина?“

Това беше страшно опасно, защото така би могъл да се върти цяла нощ около езерото и сутринта да се намери на същото място, откъдето беше тръгнал, или на друго да попадне в казашки ръце.

„Лош път съм избрал — мислеше той и губеше дух, — през езерото не може. Ще се върна и утре ще тръгна като пан Лонгинус — до утре бих могъл да си почина.“

Но продължаваше да върви напред, тъй като разбираше, че като си казва да се върне и си почине, сам себе си лъже; идваше му също наум, че щом върви толкова бавно и се спира постоянно, не е могъл да стигне до мочурището. Обаче мисълта за почивка го овладяваше все по-силно. Понякога имаше желание да легне направо в калта, та поне да си отдъхне. Така той се бореше със собствените си мисли, а едновременно се молеше. Тръпки го побиваха все по-често, все по-трудно измъкваше краката си от калта. Видът на татарските стражи го караше да изтрезнява, но чувстваше, че и главата му се изморява както тялото и че го обзема треска.

Отново мина половин час — мочурището още не се показваше.

Но трупове на удавници се мяркаха все по-често. Нощта, страхът, труповете, шумът на тръстиките, усилията и безсънието помътиха мисълта му. Почнаха да му се явяват привидения. Ето, Елена е в Кудак, а той и Женджан плават с лодка по течението на Днепър. Тръстиките шумят — той слуша песента: „Ей, прах ли се вдига, мъгла ли припада?“ Свещеник Муховецки чака с епитрахила, а пан Кшищоф Гроджицки ще замества баща му… Момичето там всеки ден гледа от стените към реката — още малко и ще запляска с ръце и ще викне: „Пристига! Пристига!“