Генрик Сенкевич - С огън и меч

За добра чест една милостива тръстика го удари с росната си мокра китка по лицето. Той се сепна — и видя пред себе си, но малко надясно, слаба светлинка.

Сега вече непрекъснато гледаше в тая светлинка и известно време упорито вървя към нея.

Изведнъж се спря, понеже забеляза напреки пред себе си ивица чиста вода. Той си отдъхна. Това беше рекичката, а от двете й страни малкото мочурище.

„Сега вече ще престана да се въртя покрай брега и ще се впусна в тоя клин“ — помисли той.

От двете страни на клина се простираха две ивици тръстика — рицарят тръгна през тая, до която беше стигнал. След малко разбра, че е на прав път. Огледа се: езерото беше вече зад него, а той се движеше сега покрай тясна ивица, която не можеше да бъде нищо друго освен реката.

Тук и водата беше по-студена.

Но след някое време го налегна страшна умора. Краката му трепереха, а пред очите му като че ли се спусна черен облак. „Не може другояче, ще отида до брега и ще си легна — мислеше той, — няма да вървя по-нататък, ще почина.“

Тутакси падна на колене и напипа суха купчина, обрасла с мъх. Това беше нещо като островче сред дзуката.

Скшетуски седна върху него, започна да трие с ръце разкървавеното си лице, дишаше силно.

След малко до ноздрите му стигна миризма от дим. Той се обърна към брега и на стотина крачки по-навътре видя огън, а около него купчина хора.

Намираше се точно срещу тоя огън и когато вятърът разгръщаше тръстиката, можеше добре да види всичко. Още от пръв поглед позна, че това са татарски коняри, които седяха около огнището и се хранеха.

Тогава у него се обади страхотен глад. Последната сутрин беше изял парче конско месо, с което не би се нахранило дори двумесечно вълче; оттогава не беше слагал нищо в уста.

Затова той започна да къса израсналите наблизо тлъсти стъбла на водните лилии и ги засмука лакомо. С това гасеше както глада, така и жаждата, защото го измъчваше и жажда.

При това постоянно се взираше в огнището, което потъмняваше все повече и гаснеше. Някаква мъгла сякаш почна да засланя хората около него и те като че ли се отдалечаваха.

„Аха, сън ме мори! Ще заспя тук, на тая купчинка“ — помисли рицарят.

Но около огнището настъпи раздвижване. Конярите станаха. Скоро до ушите на Скшетуски долетяха викове: „Лош! Лош!“ 378 378 Вик за подмамване на кон (тат.). — Б.пр. . Отговори им кратко цвилене. Огнището опустя и загасна. След малко рицарят чу изсвирване и глух тропот на копита по влажната ливада.

Скшетуски не можеше да разбере защо конярите си заминават. Изведнъж забеляза, че китките по върховете на тръстиките и листата на водните лилии са някак си бледички — водата свети по-другояче, не като осветявана от луната, и лека мъгла засланя въздуха.

Той се огледа — зазоряваше се.

Цялата нощ бе обикалял езерото, за да стигне до реката и мочурището.

Беше едва в началото на пътя. Сега трябваше денем да върви по реката и да се промъкне през неприятелския лагер.

Въздухът все повече се насищаше със светлината на зазоряването. На изток небето стана бледозелено.

Скшетуски отново се спусна от островчето в мочурището, достигна след кратка почивка до брега и подаде глава над тръстиките.

На разстояние може би около петстотин крачки се виждаше един татарски пост, иначе ливадата беше пуста, само огнището светеше в далечината върху сухото място с изтлеялата си жар; рицарят реши да допълзи до него между високата трева, тук-таме смесена с дзука.

Като допълзя, той започна внимателно да търси някакви остатъци от храна. И намери току-що огризани овнешки кости с остатъци от жили, лой, както и няколко печени репи, захвърлени в топлата пепел — и започна да яде с ненаситността на див звяр и яде така, докато забеляза, че стражите, поставени по пътя, по който беше минал, се връщат през същата тая ливада към табора и се приближават към него.

Тогава започна да се оттегля и след няколко минути изчезна в стената от тръстики. Там намери своето островче и си легна на него без шум. В това време стражите отминаха. Скшетуски веднага се залови за костите, които бе взел със себе си и които сега започнаха да трещят в здравите му челюсти като във вълча уста. Той огриза лойта и жилите, изсмука и мозъка от костите, сдъвка костната маса — и уталожи първия си глад. Такъв сутрешен пир той отдавна не беше имал в Збараж.

Сега се усети по-силен. Подкрепи го както храната, така и настъпилият ден. Ставаше все по-светло; източната страна на небето от зеленикава ставаше розова и златна; утринната хладина наистина доста измъчваше рицаря, но той се утешаваше с мисълта, че слънцето скоро ще съгрее изнуреното му тяло. Огледа се внимателно къде се намира. Островчето беше доста големичко, малко късичко, защото бе кръгло, но затова пък толкова широко, че двама души можеха лесно да си легнат на него. Тръстиките го обграждаха наоколо като стена и съвсем го закриваха от човешки очи.