Генрик Сенкевич - С огън и меч

— Защото го е заслужил — отговори друг офицер. — Кой друг би се наел да се промъкне при краля?

— Аз чувах — добави трети, — че между офицерите на Вишньовецки имало няколко доброволци, но след тоя толкова страшен пример навярно всички вече са загубили желание.

— Защото е невъзможно. Змия няма да се промъкне.

— Съвсем вярно! Това би било чиста лудост!

Офицерите отминаха. Отново настана кратко мълчание. Внезапно Володийовски каза:

— Чу ли, Ян?

— Чух — отговори Скшетуски. — Днес е моят ред.

— Ян! — каза Володийовски сериозно. — Ти ме познаваш отдавна и знаеш, че аз не бягам от риск; но едно нещо е рискът, а друго — простото самоубийство.

— Ти ли казваш това, Михал?

— Аз, защото съм ти приятел.

— И аз съм ти приятел: дай ми честна дума, че ако загина, ти няма да отидеш трети.

— О, това не може да бъде! — възкликна Володийовски.

— А, виждаш ли, Михал! Как тогава можеше да искаш от мене това, което не би направил сам? Нека бъде волята Божия!

— Тогава съгласи се да тръгнем заедно.

— Князът забранява, не аз. А ти си войник и си длъжен да слушаш. Пан Михал млъкна, защото наистина той беше преди всичко войник, само започна да мърда живо с мустачки при лунната светлина, а накрая рече:

— Нощта е много светла — не тръгвай днес.

— Бих предпочел да е по-тъмно — отговори Скшетуски, — но повече не можем да се бавим. Както виждаш, времето се задържа хубаво, а тук храната свършва, барутът свършва. Войниците вече копаят по плаца да търсят корени — на други венците им са загнили от мръсотиите, които ядат. Ще тръгна днес, веднага. С княза вече се сбогувах.

— Виждам, че просто си слагаш главата в торба.

Скшетуски се усмихна тъжно.

— Ех, Михал. Разбира се, че не тъна в удоволствия, но няма да търся доброволна смърт, защото това е и грях, а и целта ми не е да загина, ами да изляза и да стигна до краля, та да спася стана.

Внезапно Володийовски бе обзет от такова желание да каже на Скшетуски всичко за княгинята, че вече почти отваряше уста, но си помисли: „От тая новина главата му ще се замае и ще го уловят още по-лесно“ — затова прехапа език и замълча, а вместо това попита:

— Откъде ще тръгнеш?

— Казах на княза, че ще мина през езерото, а после по реката, докато успея да се прехвърля далеко зад техния обоз. Князът каза, че това е по-добър път от другите.

— Виждам, че няма друг изход — отговори Володийовски. — Веднъж човек умира, а смъртта е по-добра на полето на славата, отколкото в леглото! Бог да те води! Бог да те води, Ян! Ако не се видим на тоя свят, тогава на другия, а аз никога няма да те забравя.

— Както и аз тебе… Да те възнагради Бог за всичко добро. И слушай, Михал, ако загина, те може би няма да ме покажат, както пан Лонгинус, понеже получиха много добър урок, но навярно пак ще се похвалят по някакъв начин. В такъв случай нека старият Зачвилиховски да отиде при Хмелницки за тялото ми, защото не бих искал кучета да ме влачат из техния лагер.

— Бъди сигурен — отговори Володийовски. Пан Заглоба, който отначало слушаше разговора полузамаян, най-сетне разбра за какво става дума, но вече не намери у себе си достатъчно сили да спира или да разубеждава, само простена глухо:

— Вчера оня, днес този… Боже! Боже! Боже!

— Вярвай, ваша милост — каза Володийовски.

— Пане Ян!… — започна Заглоба.

Но не можа да каже нищо повече, само облегна побелялата си измъчена глава върху гърдите на рицаря и се притисна до него като малко дете.

След един час Скшетуски нагази във водата на западното езеро.

Нощта беше много светла и средата на езерото изглеждаше като сребърен щит, но Скшетуски веднага изчезна от очите им, защото брегът беше обрасъл гъсто с дзука, тръстика и папур; по-нататък между по-рядката тръстика растяха в големи количества лютичина, водни лилии и росянка. Цялата тая смесица от широки и тесни листа, хлъзгави стебла, змиеобразни извивки, която хващаше за краката и през кръста, безкрайно много затрудняваше движението напред, но поне скриваше рицаря от очите на стражата. За преплуване през светлата централна част не можеше и да се мисли, защото всеки по-тъмен предмет щеше да бъде лесно забелязан по нея. Затова Скшетуски реши да обиколи покрай брега цялото езеро чак до малкото мочурище от другата му страна, през което реката се вливаше в езерото. Навярно там имаше казашки или татарски стражи, но пък растеше цяла гора от тръстики, която само по краищата беше изсечена от селяните за колиби. Стигнеше ли веднъж до мочурището, можеше да се движи между тръстиките дори през деня, освен ако то се окажеше много дълбоко. Но и тоя път беше страшен. Под тая заспала вода, която при брега не беше по-дълбока от една стъпка, се таеше кал, дълбока около лакът и повече. При всяка стъпка на Скшетуски на водната повърхност излизаха множество мехурчета, чието бълбукане можеше отлично да се чуе в тишината. Освен това, въпреки че се движеше бавно, около него се образуваха кръгови вълни, които отиваха все по-далече от центъра, чак в необрасналото пространство, където светлината на месеца се пречупваше в тях. В дъждовно време Скшетуски просто би преплувал езерото и най-много след половин час щеше да бъде при мочурището, но по небето нямаше нито едно облаче. Цели потоци зеленикава светлина се лееха върху езерото и превръщаха листата на водните лилии в сребърни щитове, а перата на тръстиката в сребърни китки. Вятър не вееше: добре, че гърмежите заглушаваха бълбукането на водните мехури и Скшетуски, като забеляза това, се движеше само когато залповете по окопите и насипите се засилваха. Но тая тиха, хубава нощ създаваше една трудност повече. Това бяха комарите, които се вдигаха от тръстиките, образуваха около главата на рицаря кълбо, кацаха по лицето му, по очите и бодяха болезнено, като бръмчаха и пееха над ушите му жалните си молитви. При избора на тоя път Скшетуски не си бе затварял очите пред неговите трудности, но не беше предвидил всичко. Не беше предвидил водните страшилища. Във всяка водна дълбочина, дори в най-добре познатата, има през нощта нещо тайнствено и поразително едновременно и въпреки волята натрапва въпроса: какво има там на дъното? А това збаражко езеро беше просто ужасно. Водата изглеждаше в него по-гъста от обикновената и издаваше миризма на трупове. Защото в нея гниеха стотици казаци и татари. Наистина и двете страни вадеха труповете, но колко още можеха да се намират скрити сред тръстиката, водните лилии и гъстия шавар? Студът на вълните обгръщаше Скшетуски, но пот обливаше челото му. Какво ще стане, ако някакви зеленикави очи го погледнат изпод жабуняка? Дългите стебла на водните лилии го хващаха за коленете, а на него му настръхваше косата, че може би някакъв удавник го прегръща, за да не го пусне вече. „Боже, Света Богородице!… Боже, Света Богородице!“ — шепнеше той непрекъснато и се движеше напред. Понякога вдигаше очи нагоре и при вида на луната, звездите и небесното спокойствие изпитваше известно облекчение. „Има Бог!“ — повтаряше си той полугласно, за да може да се чуе. Понякога поглеждаше към брега и му се струваше, че поглежда към обикновената Божа земя от някакъв прокълнат извънземен свят на кал, на черни дълбини, бледи лунни сияния, духове, трупове и нощ — и такава мъка го налягаше, та веднага го обземаше желание да излезе от тия коварни тръстики.