Генрик Сенкевич - С огън и меч

Нощта беше тиха, звездна; факлите горяха с равен пламък и хвърляха светлина върху жълтите дъски на току-що скования ковчег, върху фигурата на княза и суровите лица на застаналите наоколо рицари.

Димът от кадилниците се издигаше спокойно нагоре и разнасяше миризма на тамян и хвойна; само сподавеният плач на пан Заглоба, дълбоките въздишки на мощните рицарски гърди и далечният грохот на гърмежите по валовете нарушаваха тишината.

Но свещеник Муховецки вдигна ръце в знак, че започва да говори, рицарите затаиха дъх, а той помълча още малко, после впи поглед в звездните висини и заговори така:

— Какво е това чукане, което чувам през нощта на небесните двери? — пита беловласият ключар на Христа, вдигнат от сладкия сън.

— Отвори, Свети Петре, отвори! Аз съм Подбипента.

— Но какви дела, какви достойнства, какви заслуги ти дават смелост, ваша милост Подбипента, да инкомодоваш 374 374 Безпокоиш (лат.). — Б.пр. такъв знаменит портиер? С какво право искаш да влезеш там, където нито произходът, па бил и такъв знаменит като твоя, нито сенаторското достойнство, нито кралската служба, нито величието дори на кралския пурпур сами по себе си не дават свободен достъп — където не се стига по широк друм, с позлатена карета, с охрана от стражи, а трябва да се катериш по стръмния и трънлив път на добродетелта?

— Ах, отвори, Свети Петре, отвори по-скоро, защото тъкмо по такава стръмна пътечка вървеше нашият комилитон 375 375 Боен другар (лат.). — Б.пр. и скъп приятел пан Подбипента — докато най-сетне стигна до тебе като изморен след дълъг полет гълъб, стигна гол като Лазар, стигна като Свети Себастиан, разкъсан от погански стрели, беден като Йов, чист като девица, която още не е познала мъж, кротък като агнец, търпелив и тих — без петно от грях, с кръвна жертва, проляна с радост за земното отечество. Пусни го, Свети Петре, защото, ако него не пуснеш, кого ще пуснеш в тия времена на развала и безбожие? Пусни го, свети ключарю, пусни тоя агнец, нека пасе на небесната ливада, нека си скубне тревица, защото гладен е дошъл от Збараж…

Ето така започна словото си свещеник Муховецки, а после така красноречиво обрисува целия живот на пан Лонгинус, че всеки се видя в себе си нищожен пред тоя тих ковчег на безукорния рицар, който надминаваше и най-малките със своята скромност, и най-големите със своите добродетели. И всички се биеха в гърдите, и все по-голяма жал ги обхващаше, и все по-ясно виждаха какво сътресение е разтърсило отечеството, каква непоправима загуба е сполетяла Збараж. А свещеникът се възпламени и когато най-сетне започна да разказва за излизането от стана и за мъченическата смърт на пан Лонгинус, тогава той съвсем забрави за реториката и цитатите, а когато почна да се сбогува с мъртвите останки от името на духовенството, вождовете и войската, сам се разплака и говореше разхлипан като Заглоба:

— Сбогом, брате, сбогом, другарю! Не при земния крал, а при небесния, пред по-сигурна инстанция ти отнесе нашите стонове, нашия глад, нашата беда и злочестина. Там ти още по-сигурно ще измолиш спасение за нас, но сам няма вече да се върнеш, затова плачем, затова обливаме ковчега ти със сълзи, защото те обичахме, най-мили брате!

Заедно с благородния свещеник плачеха всички: и князът, и военачалниците, и войската, а най-много приятелите на умрелия. Но когато свещеникът за пръв път запя: „Requiem aeternam dona ei Domine!“ 376 376 Дай му, Господи, вечен покой (лат.). — Б.пр. — ревнаха всички, при все че това бяха хора, калени за смъртта и свикнали с нея от всекидневната си дейност.

В момента, когато сложиха ковчега върху въжетата, с мъка трябваше да откъснат от него пан Заглоба, на когото сякаш бе умрял брат или баща. Но най-сетне Скшетуски и Володийовски го откъснаха. Князът се приближи и взе шепа пръст; свещеникът започна да чете: „Anima eius…“ 377 377 Душата му… — първите думи на молитвата при слагане тялото в гроба. — Б.пр. — въжетата застъргаха — пръстта започна да се сипе, сипеха я с ръце, с шлемове… и скоро върху останките на пан Лонгинус Подбипента израсна висока купчина, която месецът освети с бяла, тъжна светлина.

Тримата приятели се връщаха от града в стана, от който непрекъснато долиташе ехо от гърмежи. Вървяха мълчаливо, защото никой от тях не искаше да заговори пръв — но другите групички рицари приказваха помежду си за покойния и го славеха единодушно.

— Погребението му беше толкова тържествено — казваше някакъв офицер, когато минаваше покрай Скшетуски, — че и на пан писаря Шераковски не беше по-тържествено.