Генрик Сенкевич - С огън и меч

— Кой си ти? Кой си ти?

Техният език е неразбираем, шапките им някакви заострени — това са татари, коняри, подслонили се тук от дъжда.

В тоя миг червена светкавица освети ливадата, дъба, дивите фигури на татарите и грамадния шляхтич. Страхотен вик разтърси въздуха и в миг закипя битка.

Татарите се хвърлиха върху пан Лонгинус като вълци върху елен и го хванаха с жилестите си ръце, но той само се разтърси и всички нападатели изпопадаха от него, както зрял плод пада от дървото. След това страхотната сваликачулка изскърца в ножницата и веднага екнаха стонове, вой, викове за помощ, съскане на меч, хъркане на избити, цвилене на уплашени коне, звън на счупени татарски саби. Тихата ливада зазвуча с всичките диви гласове, каквито се съдържат в човешките гърла.

Татарите се хвърлиха още веднъж, после трети път вкупом върху рицаря, но той вече се беше облегнал с гръб о дъба, а отпред го пазеше вихърът на меча, който сечеше страхотно. Пред краката му почерня от трупове — другите се отдръпнаха, обзети от панически страх.

— Див! Див! — разнесе се див вой.

Но тоя вой не остана без ехо. Не се мина и половин час и цялата поляна загъмжа от пешаци и конници. Тичаха казаци и татари, с коси, с колове, с лъкове — със запалена борина. Трескави въпроси започнаха да се кръстосват и прелитат от уста на уста:

— Какво е това, което се е случило?

— Див! — отговаряха конярите.

— Див! — повтаряше тълпата.

— Лях! Див! Смърт!

— Жив го хванете! Жив!

Пан Лонгинус гръмна два пъти с пистолетите си, но изстрелите не можаха вече да бъдат чути от другарите му в полския стан.

В това време тълпата почна да се приближава към него в полукръг, а той стоеше в сянката — грамаден, облегнат на дървото — и чакаше с меч в ръка.

Тълпата се приближаваше все повече. Най-сетне изгърмя команда:

— Хвани го!

Всичко живо се хвърли напред. Виковете секнаха. Тия, които не можеха да се проврат до него, светеха на нападателите. Човешкият водовъртеж се блъскаше и преобръщаше под дървото — но само стонове се чуваха от тоя водовъртеж и дълго време не можеше нищо да се различи. Най-после вик на ужас се изтръгна от гърдите на нападателите. Тълпата се пръсна за миг.

Под дървото остана пан Лонгинус, а пред краката му купчина тела, които още трепереха в агония.

— Въжета, въжета! — прозвуча нечий глас.

Веднага конници полетяха за въжета и ги донесоха в миг. Тогава по двайсетина силни мъже хванаха за двата края едно дълго въже и се опитаха да притиснат с него пан Лонгинус до дървото.

Но пан Лонгинус го пресече с меча си — и мъжете от двата края на въжето паднаха на земята. Със същия неуспех опитаха и друга група татари.

Като видяха, че прекалено голямата навалица си пречи взаимно, още веднъж тръгнаха петнайсетина най-смели татари, които искаха непременно да хванат жив великана, но той ги разпори, както глиган разпаря заядливите кучета. Дъбът, който се състоеше от две грамадни сраснати дървета, пазеше рицаря с вдлъбнатината си в средата — а отпред който се приближеше, докъдето стигаше мечът, умираше, без дори да издаде вик. Свръхчовешката сила на пан Подбипента сякаш всеки миг все растеше.

Като видя това, разярилата се орда изпъди казаците и наоколо се разнесоха диви викове:

— Ук! Ук!…

Тогава, при вида на лъковете и стрелите, изсипвани от туловете 371 371 Колчан, чанта за стрели (тюрк.). — Бел. elemagan пред краката, и пан Подбипента разбра, че се приближава смъртният му час, и зачете молитва към Пресветата Дева.

Настана тишина. Тълпата затаи дъх в очакване какво ще стане.

Първата стрела избръмча, когато пан Лонгинус казваше: „Майко на Изкупителя!“ — и го засегна по сляпото око.

Втората стрела изсъска, когато пан Лонгинус казваше: „Пресвета Дево!“ — и се заби в рамото му.

Думите на молитвата се смесиха с бръмченето на стрелите.

А когато пан Лонгинус изрече: „Утринна зорнице!“ — стрелите вече бяха забити в раменете му, в хълбоците, в краката. Кръвта от слепоочията заливаше очите му и той като през мъгла виждаше ливадата, татарите, но не чуваше вече съскането на стрелите. Чувстваше, че губи сили, че краката му се огъват под него, че главата пада върху гърдите му… най-сетне коленичи.

После вече с полустон пан Лонгинус изрече: „Ангелска царице!“ — и това бяха последните му думи на земята.

Небесните ангели взеха душата му и я сложиха като светъл бисер в краката на „ангелската царица“.