Генрик Сенкевич - С огън и меч

На другия ден пан Володийовски и Заглоба стояха на валовете между войниците и се взираха внимателно към неприятелския обоз, откъдето се приближаваха тълпи от селяни. Скшетуски беше на съвещание при княза, а те използваха краткото спокойствие и разговаряха за вчерашния ден и за това движение в неприятелския обоз.

— Нищо добро не ни предвещава това — казваше Заглоба и сочеше черните маси, които прииждаха като грамаден облак. — Навярно отново ще тръгнат в атака, а пък ръцете ми не искат вече да се движат при ставите.

— Каква ти атака посред бял ден, по това време! — каза малкият рицар. — Няма да направят нищо повече, само ще заемат нашия вчерашен вал и отново ще почнат да копаят към новия и да стрелят от сутрин до вечер.

— Можем хубаво да ги подплашим с оръдията.

Володийовски сниши глас.

— Барутът е на свършване — рече той. — При такава експенсия 372 372 Изразходване (лат.). — Б.пр. казват, че и за шест дни нямало да стигне. Но в това време кралят навярно ще дойде.

— Да става каквото ще, стига клетият ни пан Лонгинус да се е промъкнал благополучно! Цяла нощ не можах да спя, само за него мислех, а щом задремех, все в опасност го виждах и толкова жално ми ставаше, та чак пот ме избиваше. Това е най-добрият човек, който може да се намери в Жечпосполита, ако щеш три години и шест седмици да ходиш с фенер да го търсиш.

— Тогава защо, ваша милост, постоянно се подиграваш с него?

— Защото устата ми е по-мръсна от сърцето. Но, пане Михал, не ми развреждай раните със спомени, защото и без това се укорявам, а не дай Боже да се случи нещо лошо с пан Лонгинус, сигурно до смъртта няма да си го простя.

— Чак толкова не се коси, ваша милост. Той никога за нищо не ти се е сърдил и съм го чувал да казва сам: „Уста мръсна, сърце златно!“

— Господ здраве да дава на благородния ни приятел! Той никога не умееше да заговори по човешки, но стократно изкупваше тоя си недостатък с големите си добродетели. Как мислиш, пане Михал, дали е минал благополучно?

— Нощта беше тъмна, а след поражението селяните бяха страхотно уморени. У нас нямаше добри стражи, та какво остава у тях!

— Е, слава Богу! Поръчвах също на пан Лонгинус да разпитва навсякъде за нашата княгиня — дали не са я видели някъде, защото мисля, че Женджан трябва да се е промъкнал до кралските войски. Пан Лонгинус надали ще отиде на почивка, а ще дойде тук с краля. В такъв случай скоро ще имаме вести за нея.

— Аз се осланям на ума на тоя слуга, той трябва някак да я е спасил. Никога не бих се утешил, ако тя е загинала. Малко време я познавах, но съм уверен, че ако имах сестра, нямаше да ми бъде по-мила.

— За тебе сестра, а за мен дъщеря. От тия грижи брадата ми сигурно ще побелее съвсем, а сърцето ми ще се пукне от мъка. Обикнеш някого и докато се обърнеш, вече го няма, а ти седи, мъчи се, тревожи се, яж се, мисли денем и нощем, и то на всичко отгоре, когато стомахът ти е празен, а по шапката ти толкова дупки, че през тях водата се излива върху плешивата ти глава като през решето. Сега в Полша кучетата са по-добре от шляхтата, а ние четиримата пък сме най-зле. Дали не е вече време човек да тръгне за по-добрия свят, пане Михал, а?

— Много пъти съм мислил дали не е по-добре да кажа на Скшетуски всичко, но ме възпира това, че самият той никога не е споменавал нито една дума за нея, а се е случвало, когато някой я спомене, той да потръпне, сякаш нещо го е боднало в сърцето.

— Говори му, разчопляй му завехналите рани в огъня на тая война, а нея може някой татарин вече да я влачи за плитката през Перекоп. Свещи ми пламват в очите, като си представя такова нещо. Време е вече за умирачка, не може другояче, защото на света има само мъки и нищо повече. Дано поне пан Лонгинус да се е промъкнал благополучно!

— На небето му се пада по-голямо благоволение, отколкото на другите, защото е добродетелен. Но я гледай, ваша милост, какво правят там ония простаци!

— Така блести слънцето днес, че не виждам нищо.

— Вчерашния ни вал разкопават.

— Казвах аз, че ще има атака! Да се махаме оттук, пане Михал, стига сме стояли вече.

— Разкопават те, но не непременно за атака, трябва им открит път за отстъпление и при това навярно оттам ще докарат кулите, в които стоят стрелци. Гледай, ваша милост, лопатите чак фучат — на около четирийсет крачки разстояние вече изравниха.

— Сега виждам, но днес блести страшно.

Пан Заглоба заслони очи с ръка и загледа. В тоя момент през разкопания във вала участък се втурна река от народ и в миг се разля по пустото пространство между валовете. Едни веднага започнаха да стрелят; други гребяха пръстта с лопати и започнаха да издигат нови насипи и окопи, които щяха да затворят полския стан с трети обръч.