Генрик Сенкевич - С огън и меч

— Как успя да се промъкнеш през казаците и татарите?…

— В блатата се укривах, в тръстиките, през горите вървях… криволичех… не съм ял.

— Дайте му да яде! — викна кралят.

— Да яде! — повториха другите.

— Да се облече!

— Утре ще ти дадат кон и дрехи — рече отново кралят. — От нищо няма да бъдеш лишен.

По примера на краля всички се надпреварваха да хвалят рицаря. Веднага започнаха отново да го отрупват с въпроси, на които той отговаряше едва-едва, защото го обхващаше все по-голяма слабост и почти губеше съзнание. Веднага донесоха ядене, а същевременно влезе и свещеник Чечишовски, кралският проповедник.

Сановниците се разстъпиха да му направят път, защото той беше много учен свещеник, всеобщо уважаван и неговата дума значеше пред краля едва ли не повече, отколкото думата на канцлера, а от амвона се случваше да казва такива неща, които и в сейма малцина смееха да засегнат. Сега го обградиха и започнаха да му разказват, че е дошъл рицар от Збараж, че там князът, макар в глад и оскъдица, още громи хана, който присъства лично, и Хмелницки, който през цялата минала година не е загубил толкова хора, колкото при Збараж — накрая, че кралят иска да тръгне на помощ дори ако трябва да загине с цялата си войска.

Свещеникът слушаше, движеше мълчаливо устни и току поглеждаше към изпосталелия рицар, който през това време ядеше, защото кралят му бе заповядал да не обръща внимание на неговото присъствие и дори сам го наглеждаше, а от време на време пиеше за негово здраве от малка сребърна чаша.

— А как се нарича тоя рицар? — попита най-сетне свещеникът.

— Скшетуски.

— Не е ли Ян?

— Тъй вярно.

— Поручик на княза руски воевода?

— Тъй вярно.

Свещеникът вдигна нагоре набръчканото си лице и отново започна да се моли, а после рече:

— Да възхвалим името Божие, защото неведоми са пътищата, по които води човека към щастие и спокойствие. Амин. Аз познавам тоя рицар.

Скшетуски дочу и неволно обърна очи към свещеника, но лицето, фигурата и гласът му бяха съвсем непознати.

— Значи ти, ваша милост, единствен от цялата войска, се нае да минеш през неприятелските станове? — попита го свещеникът.

— Преди мене тръгна един много благороден и почтен офицер, но загина — отговори Скшетуски.

— Тогава твоята заслуга е още по-голяма, защото след това си посмял да тръгнеш. От твоя окаян вид заключавам, че пътят трябва да е бил страшен. Бог се е взрял в твоята жертва, в твоята добродетел, твоята младост и те е превел.

Изведнъж свещеникът се обърна към Ян Кажимеж.

— Милостиви кралю — каза той, — значи решението на ваше кралско величество да се притечеш на помощ на княза руски воевода е неотменимо?

— На вашите молитви, отче, предоставям отечеството, войската и себе си — отговори кралят, — защото зная, че това е страшна акция, но не мога повече да оставям княза воевода да изгори в тоя нещастен окоп с такива рицари като тоя офицер, който е тук пред нас.

— Бог ще даде победа! — извикаха петнайсетина гласа. Свещеникът вдигна ръце нагоре и в залата настана тишина.

— Benedico vos, in nomine Patris et Filii et Spiritus sancti 379 379 Благославям ви в името на Отца и Сина и Светаго Духа (лат.). — Б.пр. .

— Амин! — рече кралят.

— Амин! — повториха всички.

Спокойствие се разля по загриженото досега лице на Ян Кажимеж и само очите му хвърляха необикновен блясък. Между събраните се зашушука за близкия поход, защото мнозина още се съмняваха, че кралят би могъл да тръгне веднага, но той взе шпагата си от масата и кимна на Тизенхауз да му я препаше.

— Кога искаш да тръгнеш, ваше кралско величество? — попита канцлерът.

— Бог е дал хубава нощ — отвърна кралят, — конете няма да се изпотят. Ваша милост стражнико — обърна се той към един от сановниците, — заповядай да тръбят за поход.

Стражникът веднага излезе от стаята. Канцлерът Осолински забеляза тихо, че не всички са готови и че колите не ще могат да тръпнат, преди да е съмнало, но кралят отвърна веднага:

— На когото колите са по-мили от отечеството и короната, да остане. Залата почна да се изпразва. Всеки бързаше към своята хоронгва, за да може да я „сложи на крака“ и я приготви за похода. В стаята останаха само кралят, канцлерът, свещеникът и пан Скшетуски с Тизенхауз.

— Милостиви пане — каза свещеникът, — узнахте, каквото имаше да узнаете, от тоя рицар. Сега трябва да му се даде почивка, защото едва се държи на крака. Разреши ми, ваше кралско величество, да го взема да пренощува в моята квартира.