Генрик Сенкевич - С огън и меч

Нещо повече: те нямаха подробни вести за него. В кралския стан и досега не знаеха дали ханът с цялата си войска се намира при Хмелницки, или само Тухай бей с неколкохилядна орда придружава казаците. Тоя въпрос беше толкова важен, колкото въпросът: живот или смърт. Най-сетне кралят би могъл да опита щастието си със самия Хмелницки, при все че бунтовническият хетман разполагаше с десет пъти по-голяма сила. Обаянието на кралското име значеше много за казаците — може би повече, отколкото тълпите безредна и необучена шляхта от всенародното опълчение — но ако и ханът лично беше при Хмелницки, сблъскването с такова надмощие беше безразсъдство.

А вестите за него бяха най-различни и никой не знаеше нищо положително. Предвидливият Хмелницки бе събрал цялата войска при себе си, нарочно не пусна нито един отряд молойци, нито една татарска част, та да не може кралят да вземе пленник за разпит. Бунтовническият хетман имаше друго намерение — с част от силите си да затвори вече полумъртвия Збараж, а самият той неочаквано да се яви пред краля с цялата татарска и казашка сила, да го обгради заедно с войската му и да го предаде в ръцете на хана.

Затова не без причина облак беше покрил сега лицето на краля — защото за короната няма по-голяма болка от чувството на безсилие. Ян Кажимеж се беше облегнал немощно върху ръба на стола и като протегна ръка към масата, посочи картите и рече:

— Никаква полза няма от това, никаква! Пленници ми хванете.

— И аз не си пожелавам нищо повече — отвърна Осолински.

— Разездите върнаха ли се?

— Върнаха се, но не докараха нищо.

— Нито един пленник?

— Само местни селяни, които не знаят нищо.

— А пан Пелка върна ли се? Той нали е прочут майстор в хващането на пленници.

— Милостиви кралю! — обади се иззад стола ломжинският староста. — Пан Пелка не се е върнал и няма да се върне, защото е убит.

Настана миг мълчание. Кралят впи мрачен поглед в пламтящите свещи и започна да барабани с пръсти по масата.

— Нямате ли никаква идея? — каза той най-сетне.

— Да чакаме! — отговори сериозно канцлерът. Челото на Ян Кажимеж се покри с бръчки.

— Да чакаме? — повтори той. — А там Вишньовецки и военачалниците ще догорят при Збараж!

— Ще издържат още някое време — каза Раджейовски небрежно.

— По-добре мълчи, ваша милост, когато не можеш да кажеш нещо хубаво.

— Там е работата, че имам идея, милостиви господарю.

— Каква?

— Да се изпрати някой при Збараж уж за преговори с Хмелницки. Пратеникът ще разбере дали лично ханът е там, и като се върне, ще каже.

— Това е невъзможно — каза кралят. — Сега, когато обявихме Хмелницки за бунтовник и определихме цена за главата му, а хетманския жезъл на Запорожието дадохме на Забуски, не подобава на нашия авторитет да влизаме в преговори с Хмелницки.

— Тогава да изпратим при хана — отвърна старостата.

Кралят се обърна с въпросителен поглед към канцлера, който повдигна към него суровите си светлосини очи, помисли малко и каза:

— Идеята би била добра, но несъмнено Хмелницки ще задържи пратеника и затова от тая работа няма да излезе нищо.

Ян Кажимеж махна с ръка.

— Виждаме — каза той бавно, — че вие не предлагате никакъв изход, тогава аз ще ви кажа моя изход. Ще заповядам да затръбят за поход и с цялата войска ще тръгна за Збараж. Пък да става каквото е рекъл Бог! Там ще узнаем дали ханът е при Хмелницки, или не.

Канцлерът познаваше неудържимата смелост на краля и не се съмняваше, че той е готов да направи това. От друга страна, от опит знаеше, че намисли ли кралят нещо и реши ли да го извърши, тогава никакви възражения не помагат. Затова той не се противопостави веднага, дори похвали мисълта му, но посъветва да не се бърза: обясни на краля, че може да направи това утре или вдругиден — а в това време може да дойдат благоприятни новини. Всеки ден ще засилва разложението на тълпите, гнетени от неуспехите си при Збараж и от вестта за приближаването на краля. Бунтът може да се стопи от лъчите на величеството, както снегът от слънчевите лъчи — но трябва да му се даде време. А кралят носи в себе си спасението на цяла Жечпосполита и отговорен пред Бога и потомците, не бива да се излага на риск, още повече че в случай на нещастие именно збаражката войска ще бъде загубена безвъзвратно. Канцлерът говори дълго и красноречиво — човек би казал: демонстрация на ораторско изкуство. Докато най-сетне убеди краля, но същевременно го измори. Ян Кажимеж отново се подпря върху облегалото на стола и измърмори нетърпеливо: