Генрик Сенкевич - С огън и меч

— Добре, отче — отговори кралят. — Имаш право. Нека Тизенхауз и някой друг да го съпроводят, че сам надали ще стигне. Върви, върви, рицарю драги, тук никой повече от тебе не е заслужил почивка. И помни, че съм ти длъжник. По-скоро себе си ще забравя, но не и тебе!

Тизенхауз хвана Скшетуски под ръка и излязоха. В трема срещнаха жечицкия староста, който хвана от другата страна олюляващия се рицар; напред вървеше свещеникът, а пред него слуга с фенер. Но слугата светеше излишно, понеже нощта беше светла, тиха, топла. Големият златен месец плуваше като кораб над Топоров. От плаца пред стана долиташе човешка глъч, скърцане на коли и отгласи от тръби, които свиреха за поход. Отдалече пред черквата, осветена от блясъка на луната, вече се виждаха групи пеши и конни войници. Конете в селото цвилеха. Със скърцането на колите се сливаше дрънкането на вериги и глухият бумтеж на оръдията — глъчката се засилваше все повече и повече.

— Тръгват вече! — рече свещеникът.

— Към Збараж… на помощ… — прошепна Скшетуски.

И не се знаеше дали от радост или поради преживените мъки, или поради двете едновременно, но той така отмаля, че Тизенхауз и старостата трябваше почти да го влачат.

В това време на път към енорийския дом те влязоха между войниците, които стояха пред черквата. Това бяха хоронгвите на Сапеха и пехотата на Арцишевски. Нестроени още за поход, войниците стояха безредно, а на места се бяха събрали гъсто и преграждаха пътя.

— Път! Път! — викаше свещеникът.

— А кой там иска път?

— Рицар от Збараж.

— Да живее! Да живее! — викаха много гласове.

И веднага се отдръпваха, за да дадат път, но други се притискаха още повече в желанието си да видят героя. И гледаха изумени тоя окаяник, това страшно лице, осветено от блясъка на луната — и си шепнеха смаяни:

— От Збараж, от Збараж…

Свещеникът заведе с най-големи усилия Скшетуски до енорийския дом. Там нареди да го изкъпят, измият от калта и кръвта и да го сложат в леглото на местния свещеник, а сам веднага излезе при войската, която тръгваше в поход.

Скшетуски беше в полусъзнание, ала силният огън не му позволи да заспи веднага. Но вече не знаеше къде е и какво се е случило. Чуваше само глъчка, тропот, скърцане на коли, шумен поход на пехота, викове на войници, свирене на тръби — и всичко това в ушите му се сля в един огромен шум… „Войска върви“ — измърмори той на себе си… В това време шумът почна да се отдалечава, да отслабва, да се губи и стопява… докато най-после тишина се спусна над Топоров.

Тогава на Скшетуски се стори, че заедно с леглото лети надолу в някаква бездънна пропаст…

Спа няколко дни, а и след пробуждането силният огън не го оставяше — и той дълго още бълнува, приказва за Збараж, за княза, за красниставския староста, разговаряше с пан Михал и със Заглоба, викаше „Не оттам!“ на пан Лонгинус Подбипента — само за княгинята не спомена нито веднъж. Виждаше се, че тая безкрайна сила, с която веднъж завинаги бе затворил в себе си спомена за нея, не го напуска дори когато е в несвяст и болен. Но пък му се струваше, че вижда над себе си бузестото лице на Женджан, също както го бе видял тогава, когато след битката при Константинов князът го бе изпратил с хоронгви при Заслав, за да очисти там размирните банди, а Женджан неочаквано се яви в квартирата, където нощуваше. И това лице объркваше неговите мисли, защото му се струваше, че времето е спряло своя ход и че оттогава не се е променило нищо. Ето той отново е при Хомор и спи в една селска къща, а като се събуди, ще тръгне за Тарнопол да отведе там хоронгвите… Разбитият пред Константинов Кривонос е избягал при Хмелницки… Женджан е дошъл от Гушча и седи край него… Скшетуски би искал да заговори, би искал да поръча чрез слугата си да оседлаят конете — но не може… И отново си мисли, че е при Хомор и че след това беше превзет Бар — тук пан Скшетуски се свива от болка и злочестата му глава отново потъва в мрака. Нищо не знае вече, нищо не вижда — но след малко от тая нощ, от тоя хаос се откроява Збараж… обсадата… Значи не е при Хомор?

И все пак Женджан стои надвесен над него, навежда се към него. През изрязаните в прозоречните капаци сърца в стаята влиза сноп ярка светлина и напълно осветява лицето на слугата, изпълнено с грижи и съчувствие…

— Женджан — извика внезапно пан Скшетуски.

— О, ваша милост господарю! Значи ваша милост вече ме позна! — възкликна слугата и пада в краката на господаря си. — Мислех, че ваша милост никога вече няма да се събуди…