Генрик Сенкевич - С огън и меч

Володийовски дори увещаваше пан Лонгинус да постъпи при драгуните, но литовецът бе решил непременно да се запише при броневаците, за да служи под командването на Скшетуски, за когото с удоволствие научи в Лубни, че всички го смятат за първокласен рицар и за един от най-добрите офицери на княза. А тъкмо сега в хоронгвата, в която пан Скшетуски беше поручик, се откриваше свободно място, заемано досега от пан Закшевски, по прякор „Miserere mei“ 87 87 Смили се над мене (лат.). — Б.пр. , който от две седмици беше тежко болен и нямаше надежда, че ще оживее, защото от влагата всичките му рани се бяха отворили. Към любовните мъки на поручика се прибави и тъгата поради приближаващия край на стария другар и изпитан приятел. По няколко часа на ден той не се отделяше на педя от леглото на болния, когото утешаваше както можеше и го подкрепяше с надеждата, че в още много походи ще участват заедно.

Но старецът не се нуждаеше от утеха. Той умираше весел на твърдото рицарско ложе, постлано с конска кожа, и с почти детска усмивка поглеждаше към разпятието, окачено над леглото. А на Скшетуски казваше:

— Miserere mei, ваша милост поручик, аз вече отивам за небесното си възнаграждение. Тялото ми е толкова надупчено от рани, че само от едно се страхувам — дали Свети Петър, който е Божи маршал и трябва да следи за чистотата и реда на небето, ще ме пусне в рая с такава изподупчена дреха. Но аз ще му кажа: „Свети Петърчо, заклевам те в ухото на Малх 88 88 Един от стражите, дошли в Гетсиманската градина да арестуват Христос, на когото апостол Петър отсякъл ухото. — Б.пр. , не ми прави мръсно, защото поганците ми развалиха така телесното одеяние… miserere mei! А като се случи някакъв поход на Архангел Михаил срещу адските сили, тогава старият Закшевски може да дотрябва.“

Поручикът, при все че като войник толкова пъти беше виждал смъртта и сам я беше преживявал, не можеше да сподави сълзите си, като слушаше тоя старец, чийто край приличаше на спокоен слънчев залез.

И ето една сутрин камбаните на всички католически и православни черкви в Лубни забиха, за да съобщят за смъртта на пан Закшевски. Същия ден князът се върна от Сечта, а заедно с него пановете Бодзински и Ласота, както и целият двор и много шляхтичи — няколко десетки каляски, защото срещата у пан Суфчински беше много голяма. Князът устрои великолепно погребение, за да почете заслугите на покойника и да покаже колко обича рицарите. В погребалната процесия участваха всички полкове, които се намираха в Лубни, по крепостните насипи гърмяха с мускети и пушки. Конницата се проточи от замъка чак до главната градска черква в пълно бойно снаряжение, но със свити знамена; след нея вървяха пехотните полкове с обърнати нагоре приклади на пушките. Сам князът в траурно облекло следваше ковчега в позлатена карета, в която бяха впрегнати осем бели като мляко коня, чиито гриви и опашки бяха боядисани яркочервено, а на главите си носеха китки черни щраусови пера. Пред каляската крачеше отряд еничари, който беше придворната стража на княза, зад каляската следваха пажове, облечени по испански, възседнали буйни коне, след тях — висши чиновници в двора, ръкоподаващи дворяни 89 89 Дворяни, които подават ръка на владетеля или жена му при слизане или качване в превозно средство. — Б.пр. , камериери, накрая лакеи и коняри. Най-напред процесията се спря пред вратата на черквата, където свещеник Яскулски посрещна ковчега с реч, която започваше с думите: „Къде така бързаш, ваша милост Закшевски?“ После говориха още няколко души, а между тях и пан Скшетуски като началник и приятел на покойния. След това внесоха тялото в черквата и тук взе думата най-красноречивият между красноречивите, йезуитът свещеник Муховецки, който говори така възвишено и с такива подбрани думи, та сам князът заплака. Защото той беше господар с извънредно чувствително сърце и истински баща за войниците. Поддържаше желязна дисциплина, но по щедрост, добро отношение към хората и по грижите, с които обкръжаваше не само тях, а и техните деца и жени, никой не можеше да се сравни с него. Страшен и безмилостен към бунтовете, беше обаче истински благодетел не само за шляхтата, а и за цялото население. Когато в четирийсет и шеста година скакалци унищожиха реколтата, той опрости за цяла година наема на арендаторите и нареди да се дава храна на неговите селяни от хамбарите му; а след пожара в Хорол два месеца храни всички граждани на свои разноски. Арендаторите и подстаростите в неговите имоти трепереха да не би до ушите на княза да стигне вест за някакви злоупотребления или за лошо отнасяне към населението. На сираците беше осигурена такава грижа, че в Задднеприето ги наричаха „княжески деца“. С тях се занимаваше княгиня Гризелда, подпомагана от отец Муховецки. Ето защо във всички земи на княза цареше ред, изобилие, справедливост, спокойствие, но и страх, защото в случай на най-малка съпротива князът не знаеше мярка в гнева си и наказанията — така в природата му се съчетаваха великодушието и строгостта. Но в ония времена и по ония краища само тая строгост даваше възможност да цъфти и се развива човешки живот и труд, само благодарение на нея се създаваха градове и села, земеделецът вземаше връх над разбойника, търговецът караше спокойно стоката си, камбаните спокойно призоваваха верните на молитва, врагът не смееше да прекрачи границата, много негодници гинеха, забити на кол, или се превръщаха в порядъчни войници, а пустинният край процъфтяваше.