Генрик Сенкевич - С огън и меч

Княгинята помълча малко.

— Слушай, ваша милост кавалере. Всичко това трябва да остане в тайна. Ще пратим Богун в Переяслав, сами ще дойдем с Елена в Лубни, а ваша милост ще измоли от княза да ни прати охрана в Розлоги. Богун има наблизо сто и петдесет отбор казаци, част от които са тук. Не можеш да вземеш Елена веднага, защото той ще ти я отнеме. Другояче не може да бъде. И така, заминавай, не издавай на никого тайната си и ни чакай.

— Да не ме излъжете?

— Да можехме само! Но не можем, сам виждаш това. Дай дума, че ще пазиш тайна.

— Давам, а вие давате ли момичето?

— Не можем да не го дадем, при все че ни е жал за Богун…

— Тю! Тю! Ваша милост панове — каза внезапно поручикът, като се обърна към князете, — вие сте четирима, и то като дъбове, а от един казак се страхувате и с коварство искате да го хванете. При все че трябва да ви благодаря, ще ви кажа, че такова нещо не прилича на благородни шляхтичи.

— Ти не се бъркай в това, ваша милост — викна княгинята. — То не е твоя работа. Какво можем да направим? Колко войници имаш, ваша милост, срещу сто и петдесет отбор казаци? Ще запазиш ли и нас? Ще запазиш ли самата Елена, която той е готов да отвлече насила? То не е твоя работа, ваша милост. Заминавай за Лубни, а наша грижа е какво ще направим, за да ти доведем Елена.

— Правете каквото искате, още едно нещо само ще ви кажа. Горко ви, ако нещо лошо се случи тук на княгинята.

— Не се захващай така с нас, да не обърнем лошия край.

— Че нали искахте да извършите насилие над нея, а и сега, като я продавате за Розлоги, и на ум не ви идва да я попитате дали й харесва моята личност.

— Тогава ще я попитаме пред тебе — каза княгинята и едва сподавяше гнева си, който наново започваше да кипи в гърдите й, тъй като тя отлично чувстваше презрението в думите на поручика.

Симеон отиде за Елена и след малко се върна с нея в трема. Сред тия гневове и заплахи, които сякаш още кънтяха във въздуха като отглас от преминала стихия, сред тия намръщени вежди, сърдити погледи и строги лица нейното прекрасно личице блесна като слънце след буря.

— Ваша милост панно — рече мрачно княгинята и посочи Скшетуски, — ако нямаш нищо против, този ще ти бъде мъж.

Елена побеля като стената, извика, закри очи с ръце, а после внезапно ги протегна към Скшетуски.

— Вярно ли е това? — прошепна тя в упоение.

Един час по-късно свитата на посланика и поручика се движеше бавно по горски път към Лубни. Скшетуски и пан Подбипента яздеха начело: зад тях се движеха колите на посланика, разтегнати в дълга върволица. Поручикът беше потънал в размисъл и копнеж, когато изведнъж от замислеността го пробудиха откъслечни думи от песента:

„Тъжбо, тъжбо, сърцето ме боли…“

Вътре в гората на тесен път, утъпкан от селяните, се показа Богун. Конят му беше покрит с пяна и кал.

Явно беше, че казакът по своя обичай бе летял из степта и горите, за да се опие от вятъра, да се загуби в далечината, да забрави и отхвърли от себе си това, което измъчва душата му.

А сега се връщаше в Розлоги.

Като гледаше тая великолепна, истински рицарска фигура, която само се мярна и изчезна, пан Скшетуски неволно си помисли и дори измърмори под нос:

— Все пак цяло щастие е, че той е съсякъл пред нея човек.

Внезапно някаква жал стисна сърцето му. Жал му беше като че ли и за Богун, но още повече за това, че се бе обвързал с честна дума пред княгинята и не можеше ето сега да го настигне с коня си и да му каже:

— Двамата обичаме една, ето защо само един от нас трябва да живее на тоя свят. Грабвай, казако, сабята!

Когато пристигна в Лубни, пан Скшетуски не намери княза в дома му. Той беше заминал за Сенча на кръщавка у пан Суфчински, някогашен негов дворянин, а заедно с него бяха заминали жена му, двете княгини Збаражки и много лица от двора. Ето защо съобщиха в Сенча и за завръщането на поручика от Крим, и за пристигането на посланика, а познатите и другите приветстваха радостно Скшетуски след дългото му пътуване. Особено радостен беше пан Володийовски, който след последния им дуел беше най-близкият приятел на нашия поручик. Тоя кавалер се отличаваше с това, че винаги беше влюбен. Като се убеди в неискреността на Ануша Борзобогата, той обърна влюбчивото си сърце към Анеля Ленска, също така панна от свитата на княгинята, но когато и тя преди един месец се ожени за пан Станишевски, Володийовски за утеха започна да въздиша по Ана, по-голямата княгиня Збаражка, братова дъщеря на княз Вишньовецки.