Генрик Сенкевич - С огън и меч

Едничък само малкият Володийовски много страдаше от това, а когато Скшетуски се опита да влее утеха в сърцето му, той отговори:

— На тебе ти е лесно — само да поискаш, и Ануша Борзобогата ти е в ръцете. Тя през цялото ти отсъствие те споменаваше много мило. Отначало мислех, че иска excitare 91 91 Да възбуди (лат.). — Б.пр. ревност у Биховец, но виждам, че само е искала да го хване на въдицата си и като че ли само към тебе храни по-нежни чувства.

— Какво ме интересува Ануша! Върни се ти при нея — non prohibeo 92 92 Не ти преча (лат.). — Б.пр. . Но за княгиня Ана престани да мислиш, все едно да искаш да захлупиш феникса с шапка в гнездото му.

— Аз зная, че тя е феникс, и затова сигурно ще умра от мъка.

— Ще си живееш и веднага ще се влюбиш, само дано не е в княгиня Барбара, защото друг воевода ще ти я вземе под носа.

— Нима сърцето е слуга, на когото може да се заповядва? Нима можеш да забраниш на очите да гледат такова чудно същество като княгиня Барбара, чийто образ е способен да развълнува дори дивите хищници?

— Втасахме я, дявол да го вземе! — възкликна пан Скшетуски. — Виждам, че ще се утешиш без моята помощ, но пак ти повтарям: върни се при Ануша, защото от моя страна няма да имаш никакви пречки.

Ануша обаче съвсем не мислеше за Володийовски. Напротив, тя се дразнеше, любопитстваше и се сърдеше на равнодушието на пан Скшетуски, който, като се върна след толкова дълго отсъствие, почти не я погледна. Затова вечер, когато князът с най-първите си офицери и придворни отиваше в салона на княгинята, за да се поразвлече в разговор, Ануша надничаше иззад плещите на господарката си (защото княгинята беше висока, а Ануша — ниска) и пронизваше с черните си очички лицето на поручика, за да си разреши тая загадка. Но очите на Скшетуски, както и мисълта му блуждаеха някъде другаде, а когато погледът му падаше върху момичето, беше толкова замислен и стъклен, сякаш не гледаше тая, на която някога пееше:

„Какво му е станало?“ — питаше се разглезената фаворитка на целия двор и като тупаше с малкото си краче, вземаше решение да проучи това нещо. Наистина тя не беше влюбена в Скшетуски, но свикнала да я ухажват, не можеше да понесе това невнимание към нея и беше готова от яд сама да се влюби в тоя дързък човек.

И един ден, като тичаше с чилета към княгинята, срещна пан Скшетуски, който излизаше от стаята до спалнята на княза. Ануша връхлетя върху него като буря, почти го блъсна с гърдите си, после се отдръпна изведнъж и рече:

— Ах, колко се уплаших! Добър ден, ваша милост!

— Добър ден, панно Ана! Нима съм такъв monstrum 93 93 Чудовище (лат). — Б.пр. , та чак да те уплаша?

Девойката стоеше с наведени очи, въртеше между пръстите на незаетата си ръка краищата на плитките си, пристъпваше от едно краче на друго и уж смутена, отговаряше с усмивка:

— Ах, не, не е така… съвсем не е така… честна дума! Внезапно тя погледна поручика и веднага отново наведе очи.

— Сърдиш ли ми се, ваша милост?

— Аз? Но нима ти, панно Ана, се интересуваш дали ти се сърдя или не?

— О, съвсем не ме интересува. Само това оставаше! Да не мислиш, ваша милост, че ще плача? Пан Биховец е по-любезен…

— Щом е така, не ми остава нищо друго, освен да отстъпя пред пан Биховец и да се махна от очите ти.

— Та аз да не те държа?

Като каза това, Ануша му препречи пътя.

— От Крим ли се връщаш, ваша милост? — попита тя.

— От Крим.

— А какво докара от Крим, ваша милост?

— Докарах пан Подбипента. Мисля, че вече си го видяла? Много мил и солиден кавалер…

— Разбира се, че е по-мил от ваша милост. А защо е дошъл той тук?

— За да имаш, панно Ана, върху кого да изпиташ силата си. Но съветвам те да държиш здравата, защото аз знам една тайна за тоя кавалер, поради която той е непобедим… и дори ти нищо не можеш да постигнеш с него.

— Защо е непобедим?

— Защото не може да се жени.

— Та какво ме интересува това! Но защо да не може да се жени? Скшетуски се наведе до ухото на девойката, но каза доста високо и натъртено:

— Защото е дал обет за целомъдрие.

— Глупости приказваш, ваша милост! — възкликна бързо Ануша и в същия миг припна като изплашена птица.

Но същата вечер за пръв път погледна внимателно пан Лонгинус. Тоя ден имаше много гости, защото князът даваше прощален пир в чест на пан Бодзински. Нашият литовец, облечен грижливо с бял атлазен жупан и тъмносин кадифен контуш, изглеждаше много представителен, още повече че на бедрото му вместо палаческия сваликачулка висеше лека крива сабя с позлатена ножница.