Генрик Сенкевич - С огън и меч

Но по-късно заваляха обилни дъждове, които предвещаваха пролетта. Солоница се превърна в блато, човек мъчно можеше да покаже глава навън и поручикът беше лишен от тая утеха, която намираше в самотното скитане. А в това време безпокойството му растеше — и основателно. Отначало той се бе надявал, че щом княгинята успее да отпрати Богун, веднага ще дойде заедно с Елена в Лубни, но сега и тая надежда беше угаснала. Разкаляха се пътищата, степта на няколко мили от двете страни на Сула стана огромно тресавище, за преминаването на което трябваше да се чака, докато горещото пролетно слънце не изсмуче излишната вода и влага.

През цялото това време Елена трябваше да остане под опека, на която Скшетуски не вярваше, в истинска вълча бърлога, сред недодялани, диви и враждебни към него хора. Наистина, за собственото си добро те би трябвало да удържат думата — и почти нямаха друг изход, — но кой можеше да отгатне какво ще измислят, на какво ще се решат, особено когато над тях висеше страшният главатар, когото изглежда, че и обичаха, и същевременно се страхуваха от него.

Той лесно можеше да ги принуди да му дадат момичето, защото такива случаи не бяха редки. Тъкмо така на времето другарят на нещастния Наливайко, Лобода, бе принудил пани Поплинска да му даде за жена своята възпитаница, въпреки че момичето бе от стар шляхтишки род и го мразеше с цялата си душа. А ако беше вярно онова, което се говореше за несметните богатства на Богун, тогава той можеше да им плати и за момичето, и за загубването на Розлоги. И после какво? „После — мислеше пан Скшетуски — ще ми съобщят с насмешка, че всичко е свършено, а самите те ще избягат някъде в литовските или мазовецките дебри, където дори могъщата ръка на княза не ще може да ги достигне.“ Пан Скшетуски трепереше като от треска при тая мисъл, дърпаше се като вълк на верига, съжаляваше за рицарската дума, която беше дал на княгинята — и не знаеше какво да предприеме. А беше човек, който не се оставя събитията да го водят за носа. В натурата му се криеше голяма предприемчивост и енергия. Той не чакаше да види какво ще му донесе съдбата; предпочиташе да хване съдбата за рогата и да я принуди да му даде щастие — затова му беше по-трудно, отколкото на всеки друг, да седи в Лубни със скръстени ръце.

И реши да действа. Той имаше един прислужник, Женджан, беден шляхтич от Подлесието, шестнайсетгодишен, но хитрец, какъвто няма по света и с когото мнозина стари и опитни хора не можеха да се мерят. Него Скшетуски реши да прати при Елена, както и да проучи положението там. Февруари беше вече изтекъл; дъждовете престанаха, изглеждаше, че през март времето ще бъде доста хубаво, и можеше да се очаква, че пътищата ще се пооправят. И така, Женджан тръгна на път. Пан Скшетуски му даде писмо, хартия, пера и шише мастило, защото помнеше, че в Розлоги няма такива неща. Той бе поръчал на момчето да не казва от чие име иде, да се преструва, че отива за Чигирин, и зорко да следи всичко и особено добре да разузнае къде е Богун и какво прави. Женджан нямаше нужда да му повтарят два пъти инструкциите, той накриви шапка, размаха силно нагайката си и замина.

За пан Скшетуски започнаха тежки дни на очакване. За да си убива времето, той се дуелираше с пръти с пан Володийовски, голям майстор в това изкуство, или хвърляше джирит 99 99 Късо копие с метален връх. — Б.пр. в халка. Но ето че в Лубни се случи нещо, за което поручикът едва не плати с живота си. Един ден мечка се откъсна от веригата в двора на замъка, изпохапа двама коняри, подплаши конете на пана комисар Хлебовски и накрая се хвърли върху поручика, който тъкмо отиваше от оръжейната при княза, без сабя, само с лек бастун с бронзова брадвичка. Поручикът непременно щеше да загине, ако не беше пан Лонгинус, който видя от оръжейната какво става, грабна своята сваликачулка и дотърча на помощ. Пан Лонгинус се оказа напълно достоен потомък на прадядо си Стовейко, защото пред очите на целия двор отсече с един замах главата на мечката заедно с една лапа и на това доказателство за необикновена сила се възхищаваше от прозореца самият княз, който после го въведе в покоите на княгинята, където Ануша Борзобогата така го мамеше с оченца, че на другия ден трябваше да отиде на изповед, а после три дни не се показа в замъка, докато с пламенна молитва не прогони всяка съблазън.

Но ето че бяха изминали десет дни, а Женджан не се връщаше. Нашият пан Ян отслабна от чакане и така изсъхна, че дори Ануша започна да разпитва чрез пратеници какво му е — а Карбони, лекарят на княза, му предписа някакви лекарства, защото денем и нощем мислеше за своята княгиня и все по-ясно разбираше, че не някакво плахо чувство се е загнездило в сърцето му, а голяма любов, която трябва да бъде удовлетворена, понеже иначе е готова да пръсне човешката гръд като крехка съдинка.