Генрик Сенкевич - С огън и меч

— А как са се убедили в това?

— То, знаеш, ваша милост, станало така: те имали спор със семейство Шивински, по който по-късно се задължили да платят. Като дошъл срокът, обърнали се към Богун: „Дай ни на заем!“ А той: „Аз имам малко турско богатство, но пари никакви, защото — казал — каквото имах, го пръснах.“ Като чули това, веднага охладнели към него и обърнали чувствата си към ваша милост.

— Няма що, добре си разузнал всичко.

— Ваша милост, ако аз бях узнал едно, а друго — не, тогава ваша милост можеше да ми кажеш: „Кон ми подари, а седло не ми даде.“ Какво би правил, ваша милост, с кон без седло?

— Добре, добре, вземи и седлото.

— Благодаря покорно, ваша милост. И те веднага отпратили Богун в Переяслав, а аз, като научих това, помислих си: защо да не отида и аз в Переяслав? Ваша милост ще бъде доволен от мене и тогава по-скоро ще вляза във войската…

— Ще влезеш през новото тримесечие. Значи беше и в Переяслав?

— Бях. Но не намерих там Богун. Старият полковник Лобода е болен. Казват, че скоро Богун ще стане на негово място полковник… Но там стават странни работи. В хоронгвата са останали само шепа войници. Другите, казват, тръгнали подир Богун или пък избягали в Сечта и това е, ваша милост, важно нещо, защото там като че ли се крои някакъв бунт. Исках непременно да узная нещо за Богун, но само това ми се каза, че се е прехвърлил на руския бряг 100 100 Десният бряг на Днепър е бил наричан руски, а левият — татарски. — Б.пр. . Е, мисля си, щом е така, нашето момиче не е застрашено от него — и се върнах.

— Добре си се справил. А по пътя не ти ли се случи нещо?

— Не, ваша милост. Само че съм страшно гладен.

Женджан излезе, а поручикът остана сам и започна отново да чете писмото от Елена и да притиска устни до тия буквички, не толкова хубави, колкото ръката, която ги бе писала. Вяра изпълни сърцето му и той си мислеше: „Скоро пътищата ще просъхнат, стига Бог да даде хубаво време. И Курцевичи, като са разбрали, че Богун е голтак, сигурно няма да ме подведат. Ще им дам Розлоги и нещо от себе си ще добавя, стига да получа тая мила звездица…“

И като се облече с хубави дрехи, тръгна към черквата с прояснено лице и пълни с щастие гърди, за да поблагодари покорно на Бога за добрата новина.

По цяла Украйна и в Задднеприето започнаха да се надигат брожения, сякаш предвестници на близка буря; някакви странни вести прелитаха от село в село, от хутор в хутор като онова растение, което вятърът носи есен по степите и което народът нарича ветрогон. По градовете се шепнеше за голяма война, при все че никой не знаеше кой и срещу кого ще воюва. Така или иначе, миришеше на нещо. Човешките лица станаха неспокойни. Земеделецът без желание излизаше с плуг на полето, макар че дойде преждевременна, тиха, топла пролет, а над степта отдавна пееха чучулиги. Вечер хората по селата се събираха на групи и застанали на пътя, бъбреха полугласно за страшни неща. Разпитваха за новини слепците, които обикаляха по света с гусли и песни. На някои се струваше, че нощем виждат по небето сияние и че луната изгрява иззад горите по-червена от обикновено. Вещаеха нещастие или кралска смърт — и всичко това беше още по-странно, защото страхът не можеше да намери лесен достъп по тия места, отдавна привикнали към тревоги, борби и нашествия; следователно някакви изключително зловещи вихри трябва да свиреха във въздуха, щом тревогата бе станала всеобща.

А още по-тежко, още по-непоносимо беше това, че никой не можеше да посочи опасността. Все пак между белезите за зла прокоба два изглеждаха особено показателни, че наистина има някаква заплаха. Първо — по всички села и градове се появиха безброй старци гуслари, а между тях имаше и някакви чужди, никому непознати лица, за които се шепнеше, че са фалшиви просяци. Те се влачеха всякъде и скрито вестяха, че наближава денят на Страшния съд и на гнева Божи. Второ, низовци започнаха да пият на провала.

Вторият белег беше още по-опасен. Землището на Сеч беше твърде малко и не можеше да изхрани всички свои хора, а походи невинаги имаше, поради което степта не даваше хляб на казаците и множество низовци всяка година в спокойно време се пръскаха из заселените области. Цяла Украйна, дори цялата Рус беше пълна с тях. Едни постъпваха в стражите на старостите, други държаха кръчми по пътищата, трети се занимаваха с търговия или занаятчийство по селата и градовете. Почти във всяко село по-настрани от другите къщи живееше запорожец. Някои живееха тук с жените си и имаха стопанства. А такъв запорожец, като човек много видял и патил, беше донякъде благодат за селото, в което живееше. Нямаше по-добри ковачи от запорожците, по-добри колари, кожари, восъкчии, риболовци и ловци. Казакът всичко умееше, всичко можеше да направи: къщи строеше и седла шиеше. Въпреки това казаците никъде не бяха спокойни заселници, защото смятаха тоя си начин на живот за нещо временно. Който искаше с оръжие в ръка да осъществи някаква присъда, да нападне съседа си или да се защити от очаквано нападение, трябваше само да викне и веднага молойците долитаха като гарвани на мърша. Използваше ги шляхтата, използваха ги земевладелците, които водеха вечни тъжби помежду си, но когато и това липсваше, молойците си седяха тихо по селата, работеха до припадък и с пот на чело си изкарваха насъщния.