Генрик Сенкевич - С огън и меч

На тая служба той се покри със слава и оказа значителни военни услуги на княза, поради което той му даде в наследство Красне Розлоги, което имение после беше наречено Вълчи Розлоги поради многото вълци наоколо, и княз Васил се засели там за постоянно. През 1629 година той стана уният и се ожени за Рагожанка, девойка от знатен шляхтишки дом, който произхождаше от Влашко. От тоя брак година по-късно се роди дъщеря му Елена; майката почина при раждането, а княз Васил, който не мислеше вече за втора женитба, се отдаде изцяло на стопанството и на отглеждането на единствената си дъщеря. Като спечели доста бързо среден по размери имот, той веднага помисли за по-големия си брат Константин, който беше останал беден във Волин, и отблъснат от богатия си род, бе принуден да стане арендатор. Него заедно с жена му и петте му сина княз Васил докара в Розлоги и делеше с тях всеки залък. По тоя начин двамата Курцевичи живяха спокойно чак до края на 1634 година, когато Васил тръгна срещу Смоленск заедно с крал Владислав. Там го сполетя беда, която стана причина за неговата гибел. В кралския стан хванаха писмо, писано до Шехин 65 65 Вожд на московците. — Б.пр. , подписано с името на княза и подпечатано с герба пиле. Това явно доказателство за измяна от страна на рицаря, тогава с неопетнено име, смая и порази всички. Напразно Васил се кълнеше в Бога, че нито ръката, нито подписът върху писмото са негови — гербът пиле върху печата премахваше всякакви съмнения, а в твърдението, че е загубил пръстена си, с което се оправдаваше князът, никой не искаше да вярва. Най-сетне нещастният княз, осъден crimine perduellionis 66 66 По обвинение в държавна измяна. — Б.пр. на опозоряване и смърт, трябваше да се спасява с бягство. Той пристигна нощем в Розлоги и закле брат си Константин в името на всичко свято да се грижи като баща за неговата дъщеря, след което замина завинаги. Говореше се, че от Бар писал още веднъж на княз Йереми с молба да не отнема късчето хляб на Елена и да я остави спокойна в Розлоги под грижите на Константин; после сякаш потъна в земята. Ту се чуваше, че веднага бил умрял, ту че преминал към войските на германския император и загинал на война в Немско — но кой би могъл да знае сигурно? Трябва да е загинал, щом не питаше повече за дъщеря си. Скоро престанаха да говорят за него и си го припомниха едва когато излезе наяве неговата невинност. Някой си Курцевич, гражданин от Витебск, преди смъртта си признал, че при Смоленск той бил писал писмо до Шехин, което подпечатал с намерения в стана пръстен. След това признание скръб и смут овладя сърцата на всички. Присъдата беше отменена, честта на княз Васил възстановена, но за самия него наградата за мъките му бе дошла много късно. Колкото до Розлоги, Йереми не мислеше да го вземе, защото Вишньовецки познаваха по-добре Васил и никога не бяха напълно убедени в неговата вина. Той дори би могъл да не бяга и под тяхната могъща закрила да се смее на присъдата, но ако не стори това, то е, защото не можеше да понесе опозоряването си.

Така Елена живееше спокойно в Розлоги под нежната грижа на чичо си и едва след неговата смърт за нея настана тежко време. Жената на Константин, от семейство със съмнителен произход, беше сурова, сприхава и енергична жена, която само мъжът й умееше да държи изкъсо. След неговата смърт тя взе в железните си ръце управлението в Розлоги. Прислугата трепереше пред нея, крепостните се страхуваха от нея като от огън, съседите й скоро я разбраха каква е. През третата година на своето управление тя на два пъти нападна с оръжие семейство Шивински в Броварки и сама преоблечена като мъж, на кон предвождаше хората си и наемни казаци.

Веднъж, когато полковете на княз Йереми разгромиха една татарска банда, която върлуваше около Седем могили, княгинята начело на своите хора изтреби до крак останалите живи татари, които бяха стигнали чак в околностите на Розлоги. В Розлоги тя се настани като господарка и започна да смята това имение за своя и на синовете си собственост. Синовете си тя обичаше, както вълчица своите малки, но понеже сама беше от прост произход, не мислеше за тяхното възпитание. Един монах, източноправославен, доведен от Киев, ги научи да четат и пишат — и с това свърши тяхното образование. А пък Лубни не беше далеч и там се намираше княжеският двор, в който младите князе биха могли да добият добри обноски, да се обучат на канцеларски ред, на обществена работа или да постъпят във войската и да завършат рицарското училище. Но княгинята имаше свои съображения, поради които не ги изпращаше в Лубни.