Генрик Сенкевич - С огън и меч

— Щом ваша милост пренебрегваш тая ми благодарност, аз, бедната сирота, нямам как другояче да ти се отблагодаря.

— Не я пренебрегвам — каза поручикът с все по-голямо оживление, — но искам с дълга и вярна служба да заслужа това голямо отличие и само за едно нещо моля — да благоволиш, ваша милост, да ме приемеш на такава служба.

Като слушаше тези думи, княгинята пламна, смути се, после внезапно пребледня, закри лицето си с ръце и отговори с тъжен глас:

— Такава служба навярно би могла да докара беда на ваша милост.

А поручикът се наведе през вратичката на каляската и заговори тихо и нежно:

— Ще донесе каквото Бог даде и дори то да бъде болка, пак съм готов да падна на колене пред ваша милост и да моля за тая служба.

— Това е невъзможно, рицарю, едва си ме видял и имаш толкова голямо желание да ми служиш.

— Едва те видях и вече съвсем забравих за себе си, виждам, че свободният досега войник ще трябва навярно да се превърне в роб, но изглежда такава е волята Божия. Любовта е като стрела, която пронизва неочаквано сърцето, и ето чувствувам острието й, при все че вчера сам не бих повярвал, ако някой ми кажеше това.

— Ако ваша милост не би повярвал вчера, как аз мога да повярвам днес?

— Времето най-добре ще те убеди, ваша милост, а искреността ми можеш да съзреш още сега не само в думите, но и по лицето ми.

И отново се повдигнаха копринените завеси на очите на княгинята, а погледът й срещна мъжествения и благороден лик на младия воин и взора му, толкова изпълнен с възхищение, че тъмна руменина заля лицето й. Но тя вече не свеждаше поглед към земята и момъкът пиеше сладостта на чудните й очи. Така те се гледаха взаимно като две същества, които, макар и срещнали се на пътя в степта, чувстват, че веднага са се избрали, а душите им като два гълъба политат една към друга.

Но резкият глас на княгиня Курцевич, която извика на девойката, прекъсна тоя миг на възхита. Колите бяха дошли. Каларашите 62 62 Някогашни румънски кавалеристи. — Б.пр. започнаха да пренасят багажа от каляската и след малко всичко беше готово.

Розван Урсу, вежлив болярин, отстъпи на двете дами собствената си каляска, поручикът възседна коня си. Тръгнаха на път.

Денят беше към края си. Разлетите води на Кагамлик светеха като злато от залеза на слънцето и пурпурното сияние. Високо на небето се бяха събрали ята от облачета, които се зачервяваха постепенно и бавно се носеха към края на кръгозора, сякаш уморени от полета си по небето, отиваха да спят някъде в незнайна люлка. Пан Скшетуски яздеше от страната на младата княгиня, но не я забавляваше с разговор, защото пред чужди хора не можеше да говори с нея така, както преди малко, а банални думи не излизаха от устата му. Само в сърцето си чувстваше блаженство, а главата му шумеше като вино.

Цялата група се движеше бързо напред и само пръхтенето на конете и иззвъняването на стреме о стреме нарушаваха тишината. После каларашите от задните коли подхванаха тъжна влашка песен, но скоро спряха и вместо това се разнесе носовият глас на пан Лонгинус, който запя набожно „Аз направих на небето да изгрява непрестанна светлина и като мъгла покрих цялата земя“. В това време се стъмни. Звездите замигаха по небето, а от влажните лъки като безкрайно море се надигаха бели мъгли.

Навлязоха в гора, но едва изминаха неколкостотин метра и се чу конски тропот — пред кервана се появиха петима конници. Това бяха младите князе, които, уведомени от кочияша за случилото се с майка им, бяха побързали да я посрещнат, като караха със себе си кола, впрегната с четири коня.

— Вие ли сте, деца? — извика старата княгиня. Конниците се приближиха до колите.

— Ние, мамо!

— Здравейте! Благодарение на тия панове не се нуждая вече от помощ. Това са синовете ми, които препоръчвам на благосклонните панове: Симеон, Юрий, Андрей и Николай, но кой е петият? — каза тя, като се взираше внимателно: — Хей, ако старите ми очи виждат в тъмното, това е Богун, нали?

Девойката се дръпна бързо навътре в каляската.

— Моите почитания, княгиньо, и на вас, княгиньо Елена! — каза петият конник.

— Богун! — обади се старата. — От полка ли идваш, соколе? И с лютня? Здравей, здравей! Хей, деца! Поканих тяхна милост да пренощуват в Розлоги, а сега вие им се поклонете. Гост вкъщи — Бог вкъщи! Направете чест на дома ни, ваша милост панове.

Синовете на княгинята свалиха шапки.

— Покорно ви каним, ваша милост панове, в нашия скромен дом.

— Техни милости вече ми обещаха — и негово превъзходителство посланикът, и негова милост поручикът. Знатни кавалери ще приемаме, само че като са привикнали в дворците на изтънчени гозби, не зная дали ще им бъде вкусна нашата бедна трапеза.