Генрик Сенкевич - С огън и меч

— С войнишки хляб сме отрасли ние, а не с дворцов — каза пан Скшетуски.

А пан Розван Урсу добави:

— Опитвал съм аз вече гостолюбивия хляб в шляхтишките домове и знам, че и дворцовият не може да се сравни с него.

Колите тръгнаха, а старата княгиня продължи да говори:

— Отдавна свършиха добрите времена за нас. Във Волин и в Литва още има Курцевичи, които държат войска и живеят съвсем по господарски, но те не искат и да знаят за по-бедните си роднини — дано ги Бог накаже за това. У нас е почти казашка бедност, за която, ваша милост панове, трябва да ни извините и да приемете с открито сърце това, което ви предлагаме от душа. Аз и петимата ми синове имаме едно село и петнайсетина слободи, а при нас е и нейна милост, за която трябва да се грижим.

Поручикът се учуди на тия думи, защото в Лубни бе слушал, че Розлоги е голямо шляхтишко имение и че принадлежи на княз Васил, бащата на Елена. Но не сметна за удобно да пита как тоя имот е преминал в ръцете на Константин и вдовицата му.

— Значи, ваша милост, имаш петима синове? — попита пан Розван Урсу.

— Имах петима като лъвове — каза княгинята, — но на най-големия, Васил, поганците в Белгород му изгориха очите с факли и от това се побърка. Когато младите тръгнат на поход, аз оставам вкъщи само с него и с нейна милост, от която имам повече неприятности, отколкото радост.

Презрителният тон, с който старата княгиня говореше за своята сродница, беше толкова очевиден, че не убягна от вниманието на поручика. Гърдите му закипяха от гняв и той за малко да се разпсува, но думите замряха на устата му, когато погледна младата княгиня и при светлината на месеца видя очите й, плувнали в сълзи.

— Какво ти е, ваша милост? Защо плачеш? — попита той тихо. Княгинята мълчеше.

— Аз не мога да понеса сълзите на ваша милост — продължи пан Скшетуски и се наведе към нея, а като видя, че старата княгиня разговаря с Розван Урсу и не гледа към тях, продължи да настоява:

— За Бога, кажи поне една думичка, защото Бог вижда, че и кръвта, и живота си бих дал, за да те утеша.

Внезапно усети, че един от конниците така силно напира към него, та хълбоците на конете им почват да се търкат един о друг.

Разговорът с княгинята бе прекъснат и пан Скшетуски, удивен, но и разсърден, се обърна към смелчака.

При светлината на месеца видя две очи, които го гледаха дръзко, предизвикателно и същевременно с подигравка.

Тия страшни очи светеха като очите на вълк в тъмна гора.

„Какво е това, дявол да го вземе? — помисли поручикът. — Зъл дух или какво?“ И като надникна на свой ред отблизо в тия пламнали зеници, попита:

— Защо, ваша милост, така напираш с коня и ме гледаш с такива очи?

Конникът не отговори нищо, а продължи да гледа все така упорито и дръзко.

— Ако ти е тъмно, мога да секна огън, а ако ти е тесен пътят, хайде в степта! — каза поручикът вече с възбуден глас.

— А ти, поляче, се махай от каляската, щом виждаш къде е степта — отвърна конникът.

Поручикът, който не си поплюваше, вместо да отговори, така силно ритна с крак коня на нападателя в корема, че жребецът изцвили и с един скок се намери на самия край на пътя.

Конникът го спря на място и за миг изглеждаше, че иска да се хвърли върху поручика, но изведнъж прозвуча резкият, заповеднически глас на старата княгиня:

— Богун, шчо с тобою?

Тия думи веднага оказаха своето действие. Конникът обърна коня кръгом и мина от другата страна на каляската, при княгинята, която продължи:

— Шчо с тобою? Ти не си нито в Переяслав, нито в Крим, а в Розлоги, помни това. А сега мини отпред и води колите, че наближаваме дол, а в дола е тъмно. Върви, бедният ми!

Скшетуски беше еднакво учуден и разгневен. Тоя Богун очевидно търсеше повод да се сбие с него и щеше да намери, но защо го търсеше? Откъде тоя неочакван гняв?

В главата на поручика се мярна мисълта, че поводът е княгинята, и тая мисъл се затвърди у него, когато погледна девойката в лицето и въпреки нощния мрак видя, че то е бяло като платно и по него е изписан ужас.

А Богун веднага тръгна напред съгласно заповедта на княгинята, която, загледана подире му, рече полу на себе си, полу на поручика:

— Той е луда глава и казашки бяс.

— Изглежда, че не е съвсем с ума си — отговори пан Скшетуски презрително. — При синовете на ваша милост ли служи тоя казак?

Старата княгиня се дръпна назад в каляската.

— Какво говориш, ваша милост! Това е Богун, подполковник, преславен юнак, приятел на синовете ми, а за мене е като шести осиновен син. Невъзможно е, ваша милост, да не си чувал името му, защото всички го знаят.