Генрик Сенкевич - С огън и меч

И наистина това име беше добре известно на пан Скшетуски. Между имената на разните казашки полковници и атамани то бе излязло начело и беше на устата на всички от двете страни на Днепър. По панаири и кръчми слепи старци пееха песни за Богун, по седенките разказваха чудеса за младия главатар. Кой беше той, откъде се бе взел, никой не знаеше. Едно беше сигурно, че степта, Днепър, речните прагове и Чертомелик със своя лабиринт от теснини, заливи, глъбини, острови, скали, долове и тръстика бяха неговата люлка. От малък още се беше сживял и сраснал с тоя див свят.

В мирно време ходеше с другите „на риба и дивеч“, блъскаше се по завоите на Днепър, бродеше по мочурищата и тръстиките заедно с група полуголи другари или по цели месеци прекарваше в горските дебри. Училище му бяха набезите в Дивите поля за татарски черди и хергелета, засадите, битките, походите срещу крайбрежните татарски села, срещу Белгород, във Влашко или с лодки по Черно море. Той не познаваше други дни освен прекараните на кон, други нощи освен край огнището в степта. Рано стана любимец на целия Низ, рано сам започна да води другите и скоро всички надмина по смелост. Готов беше само със сто конници да тръгне дори срещу Бахчисарай и сам да запали пожар пред очите на хана. Той опожаряваше татарски села и градчета, избиваше до крак жителите им, хванатите мурзи разчекваше с коне, връхлиташе като буря, минаваше като смърт. В морето се хвърляше като бесен върху турските галери. Нахълтваше чак до центъра на Буджак 63 63 Южна Бесарабия, населена по онова време с татари. — Б.пр. , влизаше, както се казва, в устата на лъва. Някои негови набези бяха просто безумни. По-малко смелите, по-малко дръзките свършваха на кол в Стамбул или гниеха при веслата на турските галери — той винаги се измъкваше здрав и читав и с богата плячка. Говореше се, че бил събрал огромни съкровища, които държи скрити из гъсталаците край Днепър, но и много пъти го били виждали да гази с кални крака по сърмени тъкани и ламета, да постила килими под копитата на конете или, облечен със сърмени дрехи, да се къпе в катран и по тоя начин умишлено да показва казашкото си презрение към тия великолепни тъкани и дрехи. Той никъде не се застояваше задълго. Действията му ръководеше неговата фантазия. Понякога, като пристигнеше в Чигирин, Черкаси или Переяслав, се запиваше до смърт с други запорожци, друг път живееше като монах, не приказваше с хората, бягаше в степта. После пък се заобикаляше със слепи старци и по цели дни слушаше техните свирни и песни и ги даряваше със злато. Сред шляхтата умееше да бъде дворцов кавалер, сред казаците — най-див казак, сред рицарите — рицар, сред грабителите — грабител. Някои го смятаха за луд, защото той наистина имаше необуздана и разгулна душа. Сам не знаеше защо живее на света и какво иска, към какво се стреми, кому служи. Служеше на степите, на вихрите, войната, любовта и собствената си фантазия. Тая именно фантазия го отличаваше от другите грубиянски главатари и от цялата разбойническа сган, която мислеше само за грабеж и й беше все едно дали граби татари или свои. Богун вземаше плячка, но предпочиташе войната пред плячката, обичаше опасността заради собствения й чар; за песните плащаше със злато, стремеше се към слава и нищо друго не го интересуваше.

От всички главатари той най-добре олицетворяваше казака рицар, затова песента го бе избрала за свой любимец, а името му се бе прославило по цяла Украйна.

Напоследък той бе станал переяславски подполковник, но изпълняваше длъжността на полковник, защото старият Лобода вече слабо държеше жезъла с все по-схванатата си ръка.

Затова пан Скшетуски добре знаеше кой е Богун и ако попита старата княгиня дали това е казак на служба при синовете й, направи го нарочно, за да изрази презрението си, защото бе предусетил в негово лице враг, а въпреки цялата слава на тоя главатар кръвта на поручика кипна от това, че казакът си бе позволил да се държи така дръзко с него.

Той предусещаше също, че щом свадата е почнала, няма да свърши току-така. Но пан Скшетуски беше остър като оса човек, прекалено самоуверен и също така не отстъпваше пред нищо, а за опасности направо жадуваше. Той беше готов дори веднага да се спусне с коня си подир Богун, но яздеше край девойката. А и колите вече бяха минали дола и в далечината се показаха светлините на Розлоги.

Курцевич-Булихови бяха стар княжески род, който имаше за герб пиле, произхождаше от Кориат 64 64 Велик литовски княз. — Б.пр. , а като че ли всъщност произлизал от Рюриковци. Единият от двата главни клона на рода живееше в Литва, другият във Волин, а в Задднеприето се бе преселил само княз Васил, един от многобройните потомци на волинския клон. Като по-беден князът не искаше да остане при заможните си роднини, та постъпи на служба при княз Михал Вишньовецки, баща на преславния Ярема.