Софи Оксанен - Чистка

1992, Западна Естония

Алийде се приближи до стаичката и поглади шкафа с пръст, после стената до него, та се зае да го мести, бавно, сантиметър по сантиметър. Долавяше пращенето на гръбнака си, хрущенето на ставите. Усещаше целия си скелет, сякаш възприятието за докосване се бе пренесло в костите, оставяйки плътта й безчувствена.

Нейна роднина. Руско момиче. Момиче с вид на рускиня. Родът й раждаше рускини. Не просто такива пионерченца като Талви, не просто от онези с по-големите панделки на главите и късите полички, а истински рускини, рускини, дето идват тук в търсене на по-добър живот, объркват всичко, искат, изискват, рускини, същите като всички останали рускини. Не биваше Линда да ражда дете. Нито пък тя, Алийде. Никой от рода им. Трябваше просто да изживеят живота си до неговия край.

Алийде изправи гръб, заряза шкафа, сипа си чаша водка, изля я в гърлото си, избърса се с ръкав. Като руснаците. Все още не знаеше как да постъпи, какво да стори. В носа й нахлу миризмата на бреза, надуши брезовата вода, с която Ингел се миеше и плакнеше косата си, онази тежка брезова миризма, която се разнасяше из въздуха всеки път, когато сестра й разплиташе плитките си. И втората чаша алкохол не можа да заличи зловонието, гадеше й се. Мислите й отново помътняха, заплискаха из черепа й като в празно пространство, проясняваха се за миг, после плясъците започваха наново. Осъзна, че мислеше за момичето като за „момичето“, името й бе мистериозно изчезнало, не умееше да го използва. Страхът й беше неподправен. Бягството явно бе действително. Мафиотите бяха истински. Не ги интересуваше тя — само момичето. Може би разказът на мъжа не беше измислен, може би съдбата бе подхвърлила момичето в Талин, то бе убило клиент и избягало, без да знае за някакво друго място, където да се скрие. Правдоподобна история. Може и нищо да не желаеше. Може да не знаеше и да не искаше нищо друго, освен да се измъкне. Навярно беше така. Алийде, разбира се, знаеше какво е да копнееш единствено да се отървеш. Мартин копнееше да прави политика, но тя — никога, макар да бе марширувала редом с него. Навярно историята на момичето бе също толкова проста. Ала се налагаше да се отърве от нея — Алийде не желаеше мафията да я посещава втори път. И какво да стори? Може би не трябваше да прави нищо.

Ако момичето не липсваше никому, тя можеше да запуши дупките за въздух на стаичката.

Алийде напрегна ума си. Завесите се ветрееха неистово, кукичките дрънчаха, тъканта плющеше. Пращенето на огъня бе стихнало, а тиктакането на часовника глъхнеше на фона на вятъра. Всичко се повтаряше. Макар рублата да бе заменена с крона, бойните самолети над главата й да бяха понамалели, а офицерските жени — притихнали, макар от тонколоните на Херман Дългия всеки ден да звучеше песента на независимостта, все щеше да дойде някой нов хромиран ботуш, винаги нови ботуши, същите или различни, но притискащи гръкляна по стария начин. Землянките бяха запълнени, гилзите в гората бяха потъмнели, дупките за укриване се бяха сринали, падналите бяха изгнили, но определени неща се повтаряха.

Прииска й се да си полегне, да положи натежалата си глава върху възглавницата. Вратата на стаичката бе от дясната й страна, момичето зад нея бе притихнало. Алийде свали тенджерата с доматите и лука на пода, туршията трябваше да се затвори в буркани още гореща, ала подобна трудоемка дейност й се струваше непосилна, камъчетата на обеците й тежаха, глъчката на враните нахлуваше чак вътре. Събра сили да натъпче хряна в буркан, заля го с оцет и завъртя капака отгоре. Заряза доматите и чесъна, който чакаше да бъде нарязан на дребно, изми ръце в старата вода, избърса ги в полата си и излезе навън, седна на пейката под домашните брези, пред която бе насяла гладиоли, цветята на руснаците. Крясъците на враните продължаваха да отекват в далечината, сред сребърните върби.

Момичето наистина се оказа по-голяма лъжкиня, отколкото тя някога е била. Майстор.

Едва ли не вече бе успяла да я хареса.

Внучката на Ханс.

Имаше неговия нос.

Какво ли би поискал той от Алийде? Да гледа момичето, както някога я караше да се грижи за Ингел?

1950, Западна Естония

Погледът на Ханс се извърна навътре. В случаите, когато можеше да прекара малко време в кухнята, докато Мартин го нямаше за през нощта, той потъваше в четенето на вестници или се заиграваше с Пелми. От време на време хвърляше по някой лукав поглед към Алийде, после притискаше брадичка о гърдите си и се обгръщаше с ръце, сякаш искаше да защити нещо вътре в себе си. В брадата му висяха сламки сено, вече не си правеше труда да ги чисти. Алийде дрънчеше с бурканите, проверяваше готовността на тинктурите си, опитваше се да накара Ханс да пие чайовете, които смяташе за подходящи, вареше ги по цял ден, ала него не го бе еня и Алийде полагаше усилия да не се изнервя, развяваше парцала за съдове, ръчкаше огъня в печката, шеташе и се суетеше, переше и приготвяше такива количества храна за кокошките, че щом опразнеха паницата си, прекарваха целия следващ ден в дрямка.