Софи Оксанен - Чистка

— Донеси ми клон от онази върба при черквата. Ще го сложиш и него в колета. Точно под това дърво се срещнахме за първи път.

— Че тя дали помни такива неща?

— Разбира се.

Алийде отиде да вземе клон от най-близката върба.

— Този става ли?

— От черквата?

— Да.

Ханс притисна листенцата до лицето си.

— Прекрасен аромат!

— Върбата не мирише на нищо.

— Добави и един смърчов клон.

Не й обясни защо точно клонът от смърч бе толкова важен. Пък и Алийде не искаше да знае.

— Някой друг чувал ли е нещо от нея? — попита Ханс.

— Едва ли.

— Питала ли си?

— Да не си полудял? Не мога да търча из селото и да разпитвам за Ингел!

— От някой, заслужаващ доверие. Може да е писала.

— Не знам и няма да питам!

— Никой няма да посмее да ти каже каквото и да било, ако не попиташ. Нали си жена на оная червена свиня. Ако се поинтересуваш, няма да мислят, че…

— Ханс, хайде опитай се да го разбереш. Никога няма да произнеса името й на глас извън стените на тази къща. Никога.

Той се скри в стаичката си. Не се бе бръснал седмици наред.

Алийде започна да пише радостни вести.

Доколко радостни смееше да ги съчини?

Най-напред сподели, че Линда тръгнала на училище и се справяла добре. В класа й имало много естонски деца.

Ханс се усмихна.

После написа, че си намерила работа като готвачка, затова никога не им липсвала храна.

Ханс въздъхна с облекчение.

Алийде продължи: с подобна работа било лесно да помага на другите. В колхоза идвали хора, чиято долна устна затрепервала, щом чуели с какво се занимава Ингел, хора, чиито очи се насълзявали, като узнаели, че борави с хляб всеки ден.

Ханс сбърчи вежди.

Това беше зле написано. Наблягаше на недостига на храна.

После Алийде обясни, че не ограничавали никого в набавянето на хляб. Че нормите за храна били отменени.

На Ханс му олекна. Олекна му заради Ингел.

Алийде се опита да не мисли за това и запали папироса, която да заличи от кухнята миризмата на чужд мъж, преди Мартин да се прибере.

1992, Западна Естония

Бръмченето на колата заглъхна в далечината. Чу се ритане по вратата на стаичката. Шкафът пред нея се разтърси, съдовете отгоре му задрънчаха, дръжката на чашата за кафе на Ингел удари стъклената захарница на Алийде, тя потрепери и захарта, напълнена чак до ръба й, се заизсипва. Алийде застана пред шкафа, това бе енергичното и напразно ритане на млад човек. Включи радиото „ВЕФ“. Ритането ескалира. Тя увеличи звука.

— Паша не е полицай! Той не ми е мъж! Не вярвай на думите му! Пусни ме да изляза!

Алийде се почеса по врата. Чувстваше гръкляна си отпуснат, но иначе не беше сигурна в собствените си усещания. Част от нея се бе върнала десетилетия назад в онзи миг на колхозния двор, когато цялата сила от краката й бе изтекла в пясъка. Сега под нея бе само циментовият кухненски под. От него се стелеше скреж към ходилата и костите й, сигурно така се чувстваха и в лагерите в Архангелск. Минус четиридесет градуса, тежка мъгла над водата, влага, проникваща до мозъка на костите ти, замръзнали мигли и устни, трупи, подобни на трупове в басейните за сортиране, работниците, затънали във водата до кръста, безкрайна мъгла, безкраен студ, безкрайност. Някой бе прошепнал това на площада. Не беше предназначено за нейните уши, ала с годините те бяха станали големи и остри като на животно, и й се прииска да чуе още. Очите над бръчките на разговарящите бяха тъй потъмнели, че зениците не се отличаваха от ирисите и тези очи се взираха в нея, сякаш събеседниците бяха разбрали, че е чула. Годината бе 1955, реабилитация с пълна скорост. Алийде побърза да се махне с разтуптяно сърце.

По вратата на стаичката се блъскаше с крака и юмруци.

Мъглата над бетонения под се разнесе.

Да си отмъсти ли бе дошла?

Ингел ли я бе изпратила?

Алийде отиде да махне от шкафа захарницата, която всеки момент щеше да падне.

1950, Западна Естония

Алийде долови сътресение, докато чистеше хладилния килер, съдовете задрънчаха, бурканът мед се заудря в дървото, оставена на ръба чаша падна на пода и се строши. Беше на Мартин, долу се пръснаха парчета, а изпод галоша на Алийде се чу хрущене, когато настъпи дръжката на чашата. Воят на Ханс не спираше. Алийде опита да размисли. Ако бе изгубил ума си, би ли посмяла да се качи на тавана и да отвори вратата? Щеше ли да я нападне? Щеше ли да хукне навън, да побегне към селото, да хване някого и да му разкаже всичко? А дали някой не се бе промъкнал в плевника, дали не се бе покатерил на тавана?