Софи Оксанен - Чистка

Може би дори Мартин би пожелал сам да разпита жена си — да покаже на другарите, че няма нищо общо с тази работа. Щеше да го докаже с железен разпит, да й се нахвърли с цялата сила на измамения мъж. И дори Алийде да разкаже всичко, те не биха й повярвали. Щяха да продължават до безкрай и най-сетне да извикат Воли. Та какво бе казала неговата жена? Че Воли вършел работата си толкова добре, как само се гордеела с него. Когато по време на разпит не измъкнеха самопризнание от бандитите, викаха Воли. Сдобиваха се с признанието още преди изгрев. Воли бе тъй ефективен. Воли бе тъй способен. По-добър служител от него не можеше да се намери във великата ни родина.

— Толкова се гордея с Воли — бе прошепнала с такава искреност, както Алийде някога, преди много време бе чувала да се говори за Бог. Думите се изтърколиха от устните й подобно на малки ореолчета, а устата й блестеше в злато. Набавеното от Воли злато.

— Най-добрият мъж на света.

Алийде наблюдаваше Ханс зорко, очите и жестовете му. Брадата скриваше много, но иначе си беше както преди, същият Ханс, а после се случи отново.

— Снощи Ингел ми се яви.

Беше доста спокоен.

— Значи пак си сънувал кошмари?

— Как може да наричаш Ингел кошмар? — гласът му внезапно се промени. Изгледа я свирепо, изправи снага и вдигна ръце към масата. Бяха стиснати в юмруци.

— Какво каза тя?

Пестниците му се отпуснаха.

Алийде трябваше да си мери думите.

— Викаше името ми. Нищо повече. Бе обгърната в мъгла или пара. Зад нея имаше хора, плътно скупчени около камина, толкова близо, че дрехите на някои пламваха от огъня. Или пък сушаха одеждите си до камината и те се запалваха. Не знам, не виждах добре. Ингел беше отпред. Не обърна никакво внимание на крещящите хора зад гърба си. Миришеше на изгоряло. Ингел не я бе грижа, просто се взираше напред към мен, произнесе името ми. После парата отново я обгърна, виждаше се само главата й, продължаваше да се взира, неотклонно, сетне парата пак изчезна, а Ингел стоеше сред някакви койки. Стените бъкаха от тях, на леглото до нея лежеше мъж, който се пипаше. От другата й страна мъж бе легнал върху жена, а Ингел беше помежду им, покрай нея вървяха хора. Тя гледаше неизменно напред, отново въздъхна името ми. Ингел иска да ми каже нещо.

— Че какво?

— Теб това изобщо ли не те вълнува?

На Алийде й беше неприятно. Сякаш Ингел беше тук, в същата стая. Проследи погледа на Ханс, който се премести към тапета зад нея. Забрани си да поглежда назад.

— Нищо лошо не се е случило с Ингел. Нали прочете писмата й.

Погледът на Ханс продължаваше да я избягва.

— Може би няма как да сподели всичко в тях.

— Боже мой, Ханс!

— Не се изнервяй, мила Алийде. Та това е просто нашата Ингел. Иска да ни види и да поговори с нас.

Налагаше се Ханс да се сдобие с паспорт час по-скоро. Трябваше отново да се вразуми. Но ако успее да замине, какво й оставаше да прави тук? Защо и тя да не се махне, защо да не поеме този риск? Планът й като нищо щеше да отведе и двама им към смъртта, ала нима имаше друга алтернатива?

Враните на двора грачеха като луди.

1992, Западна Естония

В кухнята беше тихо, макар Зара да притискаше ухо до процепа на вратата. Радиото също немееше, само болката кънтеше в главата й. В последните няколко минути си бе навлякла главоболие, блъскайки чело във вратата, което си беше глупаво. Така нямаше да накара Алийде да отвори. Паша и Лаврентий щяха да се върнат, ясно беше. Но дали щяха да влязат? Щяха да я принудят да я издаде. А можеше и да им разкаже доброволно. Навярно Алийде щеше да поиска от Паша пари и да ги използва за обработването на нивата си. Беше се оплакала, че сега, когато ракията не се взимала с купони, нямало с какво да плати и на малцината работоспособни мъже, дето все още се намирали тук. Зара бе неспособна да предугади реакцията й. В джоба на пеньоара й се притискаха ябълка и два-три жълъда, които си бе запазила, за да подари на баба си, семена от Естония. Дали някога изобщо щеше да й ги занесе?

Изправи се. Макар въздухът да беше спарен, отнякъде влизаше свеж. В ъгъла имаше няколко кошници и юрган, мястото й стигаше колкото да мърда. Зара не смееше да изследва помещението с ръце, затова най-напред заопипва с крак, бутна кошниците, зад тях нещо издрънча. Придърпа предмета с крак. Чиния. До кошниците имаше хартия, вестници. Ваза. В нея намери изсъхнали цветя, а отгоре й — тясна полица. Върху нея — свещник и недогоряла свещ. Над рафта имаше гвоздей с рамка или огледало. Пръстите на Зара се плъзнаха по лавицата и палецът й намери подпорка, а зад нея бяха натъпкани някакви листи, ъгълчето на тефтер. За какво бе използвана тази стаичка? Защо пред вратата й имаше шкаф?