Софи Оксанен - Чистка

Ханс повече не спомена за виденията. Навярно поведението на Алийде го бе ядосало или пък се опасяваше, че тя ще бъде заплаха за тях, откъде да знае. Тя пробва да измисли начин да го подпита, но нищо не й дойде наум. Как е Ингел? Мяркала ли се е? Още ли сънуваш онези кошмари? Не, никой не бе уместен. Пък и откъде да знае как би реагирал Ханс на погрешно зададен въпрос?

Трябваше да го измъкнат от къщата, преди да настъпи зимата. Зиме нямаше как Алийде да скочи през прозореца на спалнята, щяха да останат следи в снега. Би могла да открадне празен паспорт от милицията, но щеше ли да й се удаде да го попълни така, че резултатът да не изглежда подправен? Необходимо бе да издири някой способен на това, къде да го намери обаче? Каква новина само: съпругата на партийния организатор да бъде заловена в гората, в някое скривалище на бандити, издирваща фалшификатор. Или да тръгнат слухове как търчи из селото и разпитва къде може да се намери най-способния човек за изготвянето на документа. Не, трябваше да се докопа до паспорта на някой жив. Или да накара някого да загуби своя.

— Ханс, ако ти уредя паспорт…

— Ако? Нали обеща.

— Ще направиш ли точно каквото ти кажа? Ще отидеш ли където ти кажа?

— Да!

— В Талин навсякъде се нуждаят от работници. Заводите си имат собствени общежития. Едва ли ще успеем да ти уредим цял апартамент, недостигът е огромен, но със сигурност легло някъде. Жп-линии, корабостроене, варианти колкото щеш. А ако занесеш на домоуправителя и директора някое колхозно прасе, дори няма да питат що за човек си. Аз също ще дойда в Талин. Помисли — можем да ходим на разходка в парковете, по брега и какво ли не! На кино! Представи си само, ще можеш да се разхождаш като всеки друг свободен мъж! Навън, сред хората…

— Все ще се намери някой познат.

— Никой няма да те различи с тази брада.

— Хората се разпознават по такива изненадващи белези — наклона на тила, походката.

— Ханс, години наред никой не те е виждал. Никой няма да си спомни. Ханс, кажи сега, че това звучи чудесно.

— Това звучи чудесно.

Той погледна към стола й.

Сякаш му и намигна.

Алийде грабна престилката си от гвоздея и се запъти към плевнята. Не отмести поглед от дръжката на вилата, когато Ханс я последва, за да се качи на тавана. По миглите й се стичаше солена пот, усещаше вкуса на плява в устата си. Напълни количката с оборски тор и се покатери да намести балите сено на мястото им пред вратата на стаичката. Докато се бъхтеше, гърбът й отново изпука. Та какво бе сторила Лейда Хамер, когато синът й започна да й се явява насън? Бил обкръжен в землянката си и се опитал да избяга, хукнал навън без ботуши. Без ботуши го и погребаха. Всяка нощ Лейда сънуваше едно и също: синът й се оплаквал, че краката му замръзвали. Крелевата Мария я посъветва да намери ботуши, неговия размер, и при следващото погребение в селото да ги остави в ковчега на покойника с бележка с името на сина си. Кошмарите спряха, след като успя да погребе ботушите с етикета. Ала Ингел беше жива, как би следвало да се постъпва с живите? Или пък явяванията й означаваха, че вече не бе сред тях?

През нощта Алийде тикна запазеното парченце от сватбеното й одеяло в комина с надеждата там да се опуши предостатъчно.

1992, Западна Естония

Вечерта бе затъмнила кухнята, а Алийде си седеше на мястото, на своя собствен стол. Дали Ингел бе разказала на момичето? Не, разбира се. Или пък Линда? Не. Не, разбира се. Би било още по-налудничаво. Ала Зара бе излъгала. Каква помощ очакваше от роднина, която не подозира за връзката им? Дали в началото не е възнамерявала да й обясни, а после е размислила? Ингел знаеше ли, че момичето е тук? А снимката — и за нея ли бе излъгала, тя ли я бе донесла, от нея ли я бе получила?

Петелът изкукурига. Часовникът тиктакаше. Стори й се, че чаената гъба я наблюдава от буркана си, макар повече да приличаше на дървесна гъба, захвърлена в мътна вода, отколкото на животно. Откъм пода в стаичката се чуваше дращене като от ноктите на Хийсу. Мафиотите можеха да я навестят отново. Да влязат с взлом, ако не им отвори. Да подпалят къщата. Или пък, откъде да знае, като нищо можеха да ламтят за гората й. Навярно момичето бе подразбрало, че роднината й скоро щеше да притежава гора и не би било зле да бъде продадена във Финландия. Може да бе впрегнала мафиотите да се погрижат за това, ала бизнесът някак да се е провалил. Дали Ингел я бе изпратила да уреди въпроса със земите? Сигурно момичето беше наивно и си бе въобразявало, че ще получи парите си от мафията, ала бе прозряло, че мъжете щяха да заграбят цялата плячка. Всичко бе възможно. В тази страна понастоящем всичко подлежеше на делба.