Софи Оксанен - Чистка

Спря се зад ъгъла. Чувстваше се трезва. Изглеждаше прилично, като изключим, че роклята й бе разкъсана, чорапите й бяха на бримки и нямаше обувки. Жена, търчаща боса по улицата, би се запечатала в доста съзнания, а не биваше да привлича внимание. И все пак се налагаше да бяга, не можеше да се тутка. Някоя счупена улична лампа жълтееше, някой бе на път за дома. Мракът скриваше лицата. Районът й бе съвършено непознат, може и да бе идвала тук при някой клиент, а може би не — бетонът навсякъде изглеждаше един и същ. Попадна на голяма улица. Отгоре й минаваше мост. Покрай нея избръмча мръсножълт автобус, хармониката му се тресеше, ала и неговите светлини бяха тъй бледи, че никой не би я забелязал — пък и да я видеха, кой би се заинтригувал, преди Паша да заразпитва за нея, а страхът и парите припомнят разни неща, които човек дори не е запаметил добре. Все щеше да се намери някой, който наистина да си спомня. Не съществува такъв мрак, в който да няма очи.

Автобусът бе последван от москвич, единият му фар не светеше, после изтрополи жигули, нищо повече от бръмчене.

От мрака изникна спирка, тъй внезапно, че Зара нямаше време за размисъл дали да я заобиколи, или да свърне, втурна се през групичката чакащи, сред късите полички и белите чорапогащи на момичетата от добри семейства, от които лъхаше едновременно на невинност и аборти, червените им нокти дращеха по познат начин мрака и бъдещето. Ятото запърха смаяно, когато се вряза в него, обеците, увиснали на сбръчканите, отпуснати уши на стариците, се заклатушкаха, а обкръжилите ги млади мъже не успяха да вдигнат ръце около момичетата, за да ги защитят — вече ги бе подминала, оставяйки зад гърба си пияния от одеколон мъж и шумоленето на найлонови торбички с щастливите яхти до момичетата, поели към бляскавото си бъдеще.

Върна се сред жилищните блокове. Осветена от фаровете на автобуса, нямаше как да върви по чорапи. Някой можеше да запомни босата, задъхана жена. Някой щеше да разкаже. Бягаше покрай сградите, покрай прозорците, запречени със слънцата на Сталин, покрай балконите с решетки, през пустите, надупчени улици, покрай циментираните арматури и претъпканите боклукчийски кофи, изхвърлена на паважа кесийка пелмени и магазин, стъпи върху полуизпразнена опаковка от кефир, продължи да бяга, подмина старица с мрежичка лук, детска катерушка и вмирисан на котки пясъчник, свит на кълбо сред бетона уличници, спихтената им от хероин кожа и сплъстената спирала за мигли, подмина торбичка с лепило и малко момченце, примесеното смъркане на лепило и сополи, връхлетя върху отворена, ухилена будка и спря: през прозорчето се мяркаха цигарени кутийки, банда късо подстригани образи се занасяше с продавача. Смени посоката, не успяха да я видят, върна се, затърси нов маршрут, остави групата с войнишки подстрижки, стойката им с източени крака, бизонските им вратове, затича се покрай врявата, процеждаща се измежду циментовите блокове, влажното пъшкане, далеч от жилищните колоси, далеч от гетото на хлебарките и дращенето на игли, докато не се върна пак на голямата улица. А сега накъде? Пот се стичаше по тила й, усещаше етикета „Сепяля“ на роклята си като мокра възглавница през тънкия плат, мракът шумолеше, потта студенееше. Някъде по пътя към Талин имаше Таксо-парк, помнеше, че го бе чувала, някой клиент го бе споменал, бил денонощен, там ходели такситата, но какво от това, как би й помогнал. Такситата щяха да разпитат най-напред, а коли не умееше да краде, камо ли пък да ги кара, нямаше ли друго местенце, бензиностанция, място, където спират тирове, все някъде трябваше да ходят, тя също, по някакъв начин, така че никой да не я забележи, бързо напред, а после, изведнъж, пред нея се изпречи спрян на улицата камион. Двигателят работеше, в кабината нямаше никого, тъмнозелената боя се сливаше с околната среда, покатери се на ремаркето, едва успя. Скоро шофьорът се подаде от храстите, катарамата на колана му издрънча, докато го закопчаваше, вмъкна се в кабината и настъпи газта.

Зара пропълзя сред кашоните.

Уличните лампи едвам осветяваха дори нея самата.

После и тяхната редица се свърши. Спускаше се мъгла. Мярна празна кабинка на ГАИ 22. Фучаха покрай малки, отразяващи бялото колчета по ръба на шосето. Някое и друго БМВ изсвистяваше с дъжд от чакъл и гърмяща музика, иначе нямаше трафик. По едно време шофьорът спря посред някаква запустяла на вид местност и скочи навън. Зара напрегна очи, в мрака се мержелееше думата Пеолео. Шофьорът се върна с оригване и пътуването продължи.