Софи Оксанен - Чистка

Зара се ужаси. Какво да му отговори сега? Старецът очевидно познаваше всички местни и ако започне да си измисля, мъжът щеше да се разприказва из селата за непозната блудница с руски акцент, бъбреща небивалици. Изхлипа. Мъжът й подаде мърлява носна кърпа още преди да е успяла да се разплаче; спря да я разпитва.

— Може би ще е най-добре първо да отидем у нас. Родителите ти ще се изплашат, ако дъщеря им се появи по това време и в подобно състояние.

Мъжът продължи към своя дом в Ристи. Зара слезе от жигулито, притиснала до ребрата си отмъкната от колата карта. Би могла да поразпита мъжа дали не познава Алийде Тру, ала не смееше да зачекне въпроса. Той щеше да го запомни и навярно щеше да насочи издирващите я към Алийде Тру и Зара. Влязоха вътре и той й наля чаша мляко, сложи на масата хляб и детски салам, приканвайки Зара да поспи, след като хапне.

— Ще те заведа у вас след сутрешното доене. Няма да отнеме повече от някой и друг час.

Остави й няколко кожи да се завие, а сам той се оттегли в спалнята. Щом захърка, Зара стана, проправи си път до бръмчащия хладилник и взе фенерчето, което бе забелязала отгоре му, докато режеше салама. Светеше. Зара разгърна картата на кухненския под. Ристи не бе далеч от целта й. Пътят до Колувере не беше кратък, но щеше да се справи. Часовникът върху хладилника показваше три. Зара откри големи мъжки ботуши до входната врата и по-малки дамски пантофи, в които пъхна крака. Дали някъде не се намираше и палто? Къде държаха връхните дрехи? Откъм спалнята се чу шум, налагаше се да тръгва. Отвори прозореца на кухнята, за входната врата нямаше ключ, и се покатери навън. В устата си още усещаше странен вкус. Брадичката й бе замръзнала още щом отхапа първия залък хляб, а мъжът се разсмя с думите, че явно била от онези, дето не обичат кимион. И внуците му не го харесвали. Бе й предложил друг хляб, ала Зара избра този с подправката. Скоро той щеше да се събуди и да види, че блудницата е откраднала картата и фенерчето му, при това е отнесла и пантофите. Зара се почувства грешна.

1992, Западна Естония

Картата беше неясна, но жп-гарата на Ристи се намери лесно. Оттам Зара пое по пътя, който според нея щеше да я отведе към Колувере. Отначало бягаше, налагаше се бързо да се отдалечи от домовете, макар прозорците им да бяха тъмни. Кучета джавкаха от къща на къща, лаят я следваше по петите чак до пътя към селото. Зара забави ход, за да запази силите си до края, но още усещаше огъня под краката си. Съдейки по картата, разстоянието трябва да бе десетина километра. От време на време спираше, за да запали цигара. Бе свила от дядото нова кутия кибрит. Отгоре й беше изобразен усмихнат старец, чиято шапка наподобяваше цилиндър, макар в тъмното да не я различаваше. Наоколо й гората дишаше и кашляше, потта студенееше и пак се затопляше, а на всяко спиране Зара усещаше диханието на мъртвата принцеса от Колувере по врата си. Това бе Аугуста — баба й й бе разказвала за принцеса Аугуста — отишла от Ристи в крепостта на Колувере с подпухнали от плач очи и се самоубила. В стаята, където намерила смъртта си, винаги било по-студено от останалите, а по стените й се стичали сълзите на Аугуста. Черните облаци плаваха като бойни кораби, лунната светлина я заслепяваше. Влагата се просмукваше през пантофите й, на моменти й се счуваше бръмченето на кола и хукваше към гората, пантофът й падна в канавката, репеят дращеше кожата й. Нямаше и един кръстопът, ала мислите й се кършеха и навързваха, проясняваха се и помръкваха. Опитваше се да надуши миризмата на блато във въздуха. Някъде наоколо трябваше да има мочурище. Какви ли бяха те в Естония? Щеше ли да открие правилната къща? Кой ли живееше там? Дали изобщо още я имаше? Ако не, какво щеше да прави? Баба й бе разказала, че се носели множество слухове за смъртта на Аугуста. Може и да не било самоубийство. Може да била убита. Лекарят твърдял, че е починала от наследствена хемофилия, ала никой не му вярвал, понеже преди принцесата да издъхне в крепостта, чули ужасяващ женски писък, който вкаменил селяните по полята, кравите пресъхнали, а кокошките не снасяли яйца цяла седмица. Зара забърза крачка, ходилата я боляха, дробовете й се издуваха. Някои говорели, че царицата завиждала на красивата принцеса и я пратила в естонската провинция като пленница. Други били на мнението, че принцесата била отведена на сигурно място в крепостта на Колувере, за да я предпазят от лудия й мъж. Във всеки случай си отишла като затворница, с нещастен писък. Картата вече бе изчезнала от съзнанието на Зара, макар да беше проста и да бе опитала хубаво да я запамети. Или пък беше толкова лесна, че нямаше нищо особено за запомняне, но точно затова й се губеше. Защо никой не бе помогнал на принцесата, защо никой не я бе пуснал от крепостта, макар плачът й да бил познат на всички? Помогни ми, Аугуста, помогни ми да стигна. Помогни ми, Аугуста, кънтеше в главата й и лицата на принцесата, Алийде и баба й се сляха в съзнанието й в един и същ лик, не смееше да се огледа ни надясно, ни наляво, понеже горските дървета се движеха, протягаха лапи към нея. Дали Аугуста не искаше от Зара да я последва до блатата, някъде, където блуждаеше? Начеващата утринна мараня започна да се лепи по бузите й, налагаше се да тича още по-бързо, за да пристигне преди изгрев, иначе цялото село щеше да я види. Би трябвало да намисли някаква история за онзи, който сега живееше в бабината й къща. После пък да намери и Алийде Тру, навярно обитателят на дома й би могъл да помогне. И за нея трябваше някаква история, ала единствената, запазена в цялостен вид в главата й, бе тази на принцеса Аугуста, съдбата на една луда, разплакана жена, а може и тя самата да бе побъркана — та кой друг би хукнал по непознатите горски пътеки към къща, за която само бе чувал и съществуването й няма как да бъде сигурно. Окосена ливада. Къща. Подмина я тичешком. Втора къща. Село. Кучета. Лаят се носеше от двор на двор. Оградите, къщите, оборите и дупките по пътя туптяха в очните й дъна със собствен такт заедно с пулса на сърцето й, от време на време се опитваше да прекоси канавката, ала се закачаше за бодливата тел и къпиновите храсти, дръпваше се обратно на пътя, влажната миризма на варовиковите камъни, дупките и локвите по настилката, налагаше се да тича по-бързо от кучешкия лай. Утринната мъгла се вкопчваше в кожата й, маранята притискаше очните й мембрани, нощта разтваряше завесите си, очертанията на нереалното село дишаха тежко наоколо й. В края на пътя, водещ към онази къща, имало много сребърни върби. Необичайно количество. А в началото му — голям каменен блок. Дали от портата на този дом щеше да започне нейната собствена история, една нова история?