Софи Оксанен - Чистка

От време на време фаровете на камиона облизваха някоя разнебитена табела, ала Зара не успяваше да разгадае думите. Открехна брезента на ремаркето дотолкова, че да надникне навън и забеляза, че кабината нямаше странични огледала, затова се осмели да подаде цялата си глава. Камионът можеше да пътува за къде ли не. Например за Русия. Би било най-мъдро да скочи от превоза си, щом малко се отдалечат от Талин. Или пък шофьорът щеше да спре някъде, за да се облекчи или да пийне нещо. А после? Ще трябва да си потърси нов транспорт. На автостоп. Колите, излизащи от Талин, най-вероятно нямаше да се върнат там веднага, всичко на път от столицата поне за малко би се оказало извън обхвата на Паша и хората му. А дали не се надяваше твърде много? Паша имаше уши навсякъде, а Зара бе доста лесна за разпознаване. Ако успееше да намери кола, която да излезе от Естония… Тогава обаче все някога щеше да се наложи да премине границата, а докато стигнат дотам, Паша вече щеше да си е намерил някой зорък съучастник, който да дебне и да разпитва. Значи все пак би било по-добре да си намери кола, поела в същата посока като нея, ала шофьорът й да е човек, когото Паша никога да не може да открие. Какъв би бил той? И кой би качил Зара посред нощ, на тъмния междуградски път? Никой порядъчен човек дори не би бил в движение по това време, само крадците и бизнесмените от рода на Паша. Зара попипа тайното джобче на сутиена си. Снимката още си бе на мястото — снимката с името на селото и къщата.

Камионът забави ход. Шофьорът спря, скокна навън и се запъти към храстите. Зара слезе от ремаркето и се втурна през пътя към защитата на дърветата. Мъжът се върна и продължи напред. Мракът след изчезналите му фарове бе непрогледен. Гората шумолеше. Тревата бе оживяла. Чуваше се кукумявка. Зара се приближи до пътя.

Взе да се зазорява. Профучаха само две-три аудита с бумтящо стерео. От прозореца на едното изхвърлиха бирена бутилка, която падна близо до Зара. В западна кола нямаше да се качи, всичките бяха техни. Колко далеч бе сега от Талин? Беше загубила представа за времето в онова ремарке. Студената влага вкочаняваше крайниците й. Зара разтри ръцете и ходилата си, размърда пръстите на краката си и раздвижи глезени един по един. Седнеше ли, зъзнеше; да стои права, нямаше сили. Преди да настъпи денят, трябваше да намери някакъв подслон, далеч от хорските физиономии. Най-добре би било да пристигне преди утрото, да пристигне в онова село, селото на баба й. Налагаше се да държи паниката под контрол и да опита да запази онова спокойствие, което я бе обзело сред кашоните в камиона, когато, свита на кълбо, прозря, че дори и возилото да не отиваше към селото на баба й, тя щеше да стигне.

В далечината се чу кола, приближаваше по-бавно от западните. Светеше само един от фаровете, и макар Зара да не виждаше нито автомобила, нито шофьора, озова се на пътя, преди да е успяла да размисли и застана насред платното. Бледата светлина огря изкаляните й крака. Тя не се отдръпна, понеже бе сигурна, че жигулито веднага ще даде газ, ако не стои пред него. Възрастен мъж. Цигара гореше в края на цигарето, виснало от ъгълчето на устата му.

— Бихте ли могъл да ме откарате до града? — попита Зара. Думите на естонски звучаха сковано. Мъжът не отвърна и тя се паникьоса, добави, че се скарали с мъжа й и той я изхвърлил от колата, та затова била тук, по средата на нищото. Съпругът й не бил добър човек, със сигурност нямало да се върне за нея, а тя дори и не го искала, понеже бил зъл.

Мъжът взе цигарето в ръка, отдели фаса, хвърли го на пътя, каза й, че пътувал към Ристи и се протегна да отвори вратата. Нещо затрепка в Зара. Непознатият закрепи нова цигара на цигарето. Зара вдигна ръка към гърдите си и притисна бедра. Колата потегли. От време на време успяваше да прихване по някоя дума от пътните табели: Турба, Елама.

— Защо сте се запътила към Ристи? — попита мъжът.

Зара се смути и измисли, че отивала при родителите си. Той не я разпитва повече, ала тя добави, че мъжът й не би дошъл в дома им, а тя не искала да го вижда. Шофьорът взе с дясната си ръка някаква торбичка, оставена до скоростния лост, и й я подаде. Зара я пое. Познатият й шоколад „Арахийз“ се топеше в устата, фъстъците хрускаха.

— Можеше да се принудиш да чакаш чак до сутринта — обади се мъжът. Той ходил да види болната си дъщеря и се наложило да я закара до болницата посред нощ. Трябвало да се прибере у дома за сутрешното доене. — Чие момиче си?

— На Рюутел.

— Рюутел? Откъде?