Софи Оксанен - Чистка

— Е, нея можеш да си я задържиш, разбира се.

Още се смя.

— Но първо трябва да ми благодариш.

И Зара се съблече и му благодари.

Паша бе оставил вратата отворена. Новите момичета се бяха скупчили в плътна групичка, която Лаврентий ръчкаше към двора. Там ги очакваше камион. Стадото гъгнеше от сподавен плач. Вятърът духаше силно дори във вътрешния двор, виеше по тялото на Зара, възхитителен вятър, тя го вдиша заедно с газовете от ауспуха. Не бе излизала навън, откакто я доведоха тук.

Лаврентий й махна и й нареди да седне във форда, който чакаше зад камиона.

— Отиваме в Талин.

Зара му се усмихна и скокна в колата. Успя да зърне изражението на лицето му. Беше изненадан. Никога дотогава не се бе усмихвала на Лаврентий.

Този път й позволиха да пътува без белезници. Знаеха, че няма да отиде никъде.

На всяка граница имаше опашки. Паша им хвърляше отвратен поглед, слизаше да оправи нещата и пак се връщаше в колата, където го чакаха Лаврентий и Зара, натискаше газта до дупка и отпрашваше покрай опашката, през границата — пътуването продължаваше. От Варшава през Кужница към Гродно и Вилнюс, и Даугавпилс — през цялото време с пълна скорост. Зара бе залепила нос на стъклото. Естония наближаваше, гъмжеше от борове, мандри, заводи, телефонни стълбове и автобусни спирки, поля, ябълкова градина, сред която пасяха крави. От време на време правеха кратки почивки, в които Лаврентий се сещаше да вземе храна и за нея от някоя сергийка. От Даугавпилс продължиха към Сигулда. Там се наложи да спрат, понеже Лаврентий искаше да изпрати картичка и да снима града за Верочка. Приятелките й идвали тук преди години и им донесли дървени бастуни сувенири с пирографирани орнаменти и думата Сигулда. По онова време Верочка чакала дете и не могла да ги придружи, ала й казали, че санаториумите там били разкошни. А долината на река Гауя! Лаврентий попита за пътя и нареди на Паша да свърне към въжената линия там.

Спряха колата по-далеч от гишето за билети, под дърветата.

— Момичето може да дойде с нас.

Зара се сепна и погледна Паша крадешком.

— Луд ли си? Тръгвай! Стига си се моткал!

— Няма да се опита да избяга.

— Върви!

Лаврентий вдигна рамене, сякаш искаше да каже на Зара „друг път“, и отиде за билети. Тя се загледа в отдалечаващия се гръб и вдиша мириса на Латвия. По земята се въргаляха бели опаковки от сладолед. Ваканциите на децата и миговете на семействата заедно, пазвите на съпругите на партийните лидери, пионерският ентусиазъм и потта на съветските спортисти още се усещаха на това място. Лаврентий бе споменавал, че синът му идвал да тренира тук, както и всички останали съветски гордости. Бегач ли беше? Би било добре Зара да започне да запаметява думите му. Можеше и да има полза. Трябваше да спечели доверието му, би могла да му стане любимка.

Паша остана в колата с нея, почукваше с пръсти по волана туп-туп-туп. Трите луковични кубета, татуирани на средния му пръст, подскачаха. Годината 1970 се вълнуваше в такт с движението, на всеки пръст имаше по една избледняла синя цифра. Рождена дата? Зара не попита. От време на време Паша бъркаше в ухото си. Ушните му миди бяха толкова малки, че на практика ги нямаше. Зара хвърли поглед към пътя. Нямаше да успее да бяга дълго.

— Момчетата от Перм вече ни очакват в Талин!

Туп-туп-туп.

Паша бе изнервен.

— Къде, по дяволите, се бави!

Туп-туп-туп.

Извади две топли бири, отвори ги и подаде едната на Зара, която я изпразни жадно. Пътят я мамеше през прозореца, но Естония беше близо. Паша изскочи от колата, остави вратата отворена и запали „Марлборо“. Повеят изсушаваше потта. Покрай тях мина семейство, Turaida pils, напяваше детето, глъчка на латвийски, frizetava, жената набухна сухата си на вид коса, мъжът поклати глава, partikas veikals, жената кимна, cukurs, повиши глас, piens, maize, apelsinu sula, гласът на мъжа се ядоса, погледът на жената се спря върху Зара, която в миг сведе очи и се притисна към облегалката, погледът я отмина, без да я регистрира, es nesaprotu, изопнатите дипли на плисираната й пола трепкаха леко, siers, degvins, пръстите на краката й докосваха земята измежду каишките на високите сандали, подминаха ги, широкият ханш се заклатушка напред, одеколон се разнесе към колата, обикновеното семейство се изгуби към лифта, а Зара още седеше в смърдящата на бензин кола. Не, не би могла да извика, нямаше какво да се направи.

Пътят беше пуст. Слънцето пърлеше храстите. Покрай тях избръмча мотор с кош и шосето пак се замержелея празно. Зара заровичка из сутиена си за валиум. Ако хукнеше да бяга, щяха ли да я застрелят посред бял ден, или така или иначе щяха да я хванат? Разбира се, че щяха да я пипнат. Появи се момиче на твърде голям велосипед. Носеше сандали, чорапи до коленете и пластмасов кош от едната страна на кормилото, от другата — шишенце за мляко играчка. Зара се вгледа в момичето. То я зърна и се усмихна. Зара затвори очи. По челото й лазеше комар. Нямаше сили да го пропъди. Вратата се отвори с трясък. Отвори очи. Лаврентий. Пътуването продължи. Паша караше. Лаврентий извади шише водка и хляб, от който отхапваше между глътките. Бършеше нос в ръкава си. Сръбване, ръкав, сръбване, ръкав, сръбване, ръкав.