Софи Оксанен - Чистка

Вече в плевника, миризмата на лук остана зад гърба й. Алийде се опря на каменните основи, ръцете й почервеняха от търкането с твърдата четка и студената вода, беше уморена, земята под нея бе уморена, поддаваше и лъхтеше като гърдите на смъртник. Чу животните зад гърба си, чакаха я и трябваше да отиде при тях. Осъзна, че и тя бе очаквала. Бе очаквала някого, точно както някога чакаше в онова мазе, свита в ъгъла като мишка, като муха на лампата. И след като я пуснаха от въпросното подземие, очакваше някого. Някой, който да направи нещо, за да й помогне или да отнесе поне частица от случилото се в мазето. Да я погали по косата и да й каже, че вината не е нейна. Да добави и „никога повече“. Да й го обещае, каквото ще да става.

И в мига, когато осъзна какво бе очаквала, разбра, че този някой никога нямаше да дойде. Че никой никога нямаше да се появи и да й продума онези слова, да ги изрече сериозно, никога нямаше да се погрижи да не й се случи нещо подобно. Че се налагаше тя, Алийде, сама да вземе мерки. Никой никога нямаше да дойде, за да го стори заради нея, дори Мартин, макар искрено да й желаеше доброто.

В кухнята дробът от треска съхнеше, сандвичът вече кафенееше по ръбовете, Мартин си наля чаша ракия в очакване съпругата му да се върне от обора, сипа си втора и трета, избърса се с ръкав по руски маниер и начена четвърта чаша, не докосна сандвичите, чакаше жена си, а червената звезда на светлото бъдеще блещукаше над главата му, над жълтата светлина на лампата, над щастливото семейство.

Алийде го погледна изотвън през прозореца, не се наканваше да влезе.

1992, Западна Естония

Зара си пое дъх. Разказвайки за Владики, на моменти забравяше за времето и мястото, въодушеви се така, както го умееше някога преди много време. Дрънченето на Алийде край печката я разбуди и върна в настоящето. Забеляза, че в ръката й бе пъхната чаша. Квасът беше изплакнат и пресипан в прясно мляко, старото се съдържаше в чашата й. Отпи послушно, ала бе толкова кисело на вкус, че присви клепачи и бутна чашата зад другите съдове на масата, когато Алийде излезе на двора да измие хряна. От котлона се разнасяше познатата миризма на къкрещи домати, Зара я вдиша дълбоко и се зае да реже още от тях, за да помогне. Беше й приятно, в кухнята цареше уютна домашна атмосфера, димящи съдове, редици охлаждащи се буркани със зимнина. И баба й винаги бе в добро настроение, когато я приготвяше, подсигуряваше се за зимата. Това беше единствената къщна работа, в която старата жена взимаше участие, по-точно я ръководеше, нареждайки на майка й само понякога да накълца зелето, ала сега Зара седеше заедно с Алийде Тру на същата маса, Алийде Тру, която ненавиждаше баба й. Трябваше да премине по същество, не да чака подходящия момент, който никога нямаше да дойде. Алийде се бе съсредоточила в стърженето на хрян.

— За зимната салата. Триста грама, същото количество чесън, ябълка и чушка. Килограм домати, сол, захар и оцет. Само в буркана, дори няма нужда да се вари. Витамините се запазват.

Пръстите на Зара режеха доматите пъргаво, ала езикът й отново бе тромав. Алийде сигурно би се ядосала и на нея, ако знаеше коя е, щеше да й откаже помощ и къде щеше да се дене тогава? Как да наруши спокойната атмосфера, създадена от спомена за Владики? Невъзможно беше баба й и Алийде да са се скарали за няколко класа жито, нямаше начин, Алийде да настоява колкото си ще. Какво всъщност се бе случило тук?

Зара я следеше зорко през цялото време, когато бе настрана от нея или залутана в работата си, нейната деликатност, черното под ноктите й, загрубялата й кожа със сините вени, прозиращи изпод загара й. Търсеше в тази жена нещо познато, ала разшеталата се из кухнята старица не напомняше на момичето от снимката, още по-малко пък на баба й, поради което Зара се съсредоточи върху наблюдаването на къщата. Когато Алийде я изпусна от очи, Зара докосна окачените на стената ножици за стригане и големия, ръждясал ключ. Ключът от хамбара? Бе висял на стената до печката и по времето на баба й. На трегера над вратата откри дървен зъбец от вила — дали го бе изработил дядото на баба й? Умивалник. Черна закачалка, сега там висеше палтото на Алийде. Това ли бе шкафът, в който баба й бе сгъвала чеиза си? Това беше печката, на която се бе топлила, а зад шкафа бе скътан чекрък. Него ли бе въртяла баба й? Тук беше и маховикът на бабиния чекрък, тук бяха и шпулата, педалът и вретеното.

Когато отиде да вземе празни буркани от килера, Зара намери нощви зад съда за охлаждане на мляко. Попипа ги. Помириса. По ръбовете им имаше нещо засъхнало. Мая за хляб? В същите тези нощви ли бе месила хляб баба й? Два дни и половина, така й бе казала. Два дни и половина трябвало да втасва тестото с мая, покрито с кърпа в задната стаичка, преди да стане готово за месене. Тогава из помещението се разнасял ароматът на хляб, а на третия ден се залавяла с омесването на тестото. Вършела го с пот на чело, въртяла го и го сучела, това изсъхнало тесто, прашасало, почти забравено с десетилетията, същата тази мая бяха месили младите ръце на нейната баба по времето, когато все още били щастливи заедно с дядо й. А на хлебаря от време на време трябвало да се носи вода, за да намокря често-често брашнените си ръце. Пещта била подгрявана с брезови цепеници, а по-късно вътре пъхали купа с парче осолено месо, мазнината цвърчала, отделяла се в паницата и с нея пръскали пресния хляб. А този вкус! Този мирис! Ръжта от собствената нива! Всичко й се струваше удивително и тъжно и изведнъж Зара усети нощвите тъй близки, сякаш бе докоснала ръката на младата си баба. Какви ли са били ръцете й на младини? Дали всяка вечер се е сещала да ги маже с гъша мас? Искаше й се да излезе да разгледа и двора, бе предложила да донесе на Алийде вода от кладенеца, ала тя й отвърна, че било най-добре да не се подава навън. И беше права, но въпреки това я влечеше натам. Искаше й се да обиколи къщата, да види всички онези места, да помирише тревата и почвата, искаше й се да отиде до хамбара и да надникне под него. Баба й се страхувала от това място като малка, представяла си, че там живеели душите на мъртвите, че щели да я дръпнат изотдолу и никога да не се освободи, да гледа как я търсят, как майка й се тревожи, татко й търчи наоколо, викат я, а тя не може да стори нищо, понеже духовете са затиснали устата й, духове с вкус на плесенясало жито. Зара искаше да види дали ябълката на баба й още си стоеше, бяла прозрачна, най-близката до хамбара. До нея трябваше да има лучена ябълка, може би щеше да разпознае дървото, макар никога да не бе яла такива плодове. Искаше й се да види червената джанка и сливата, каменистата почва насред полето зад хамбара, където имало змии, което си бе плашещо, но също така и къпини, та все се налагало да се ходи там. И кимиона, дали Алийде още го садеше на същото място?