Софи Оксанен - Чистка

Всяка една от тях можеше да бъде Ингел. Или Линда. Гърдите й се свиваха при тази мисъл. Линда ще е толкова пораснала, че не беше задължително Алийде да я познае. Или пък всеки един от минувачите можеше да се окаже някой, попаднал в един лагер с Ингел, някой от същата барака, някой, с когото навярно е разговаряла, някой, на когото е можела да разкаже за сестра си. Вероятно е имала снимки, откъде да знае. Може да е показала фотографии с нея на този някой, дето върви насреща й на улицата, и може би този някой ще я разпознае. Навярно този някой знае нещо за злодеянията й, понеже клюките са се разпространявали из лагерите като горски пожар. Сигурно този някой ще я проследи, а на следващата нощ — да подпали къщата им. Или пък просто да я удари с камък в тила на път за дома. Може би ще я събори на пътя, който минава през полето. Случваха се такива неща. Странни нещастия, прегазвания изневиделица. Мартин й бе казал, че не позволявали на изпратените в лагерите да видят документите си, не знаели нищичко, но нали всяка барака си има стени. А стените имат уши.

Завърналите се от лагерите никога не се оплакваха, никога не бяха на различно мнение, нито пък мрънкаха. Това бе непоносимо. Алийде изпитваше неудържим порив да раздере гънките в ъгълчетата на очите им и бръчиците по бузите им, да ги навие на кълбо и да го метне на влака, дето отиваше отвъд Нарва.

1960, Западна Естония

Мартин се ядоса на Талви само веднъж, докато беше малка. Две седмици преди Нова година момичето се втурна към дома през глава. Алийде бе сама вкъщи, та се наложи тя да отговори на въпроса й, понеже малката нямаше търпение да дочака завръщането на баща си.

— Мамо! Мамо, какво е Коледа?

Алийде продължи спокойно да разбърква соса.

— Детенце златно. Трябва да попиташ баща си.

Талви излезе в преддверието и зачака, седна и се облегна на дървената стена, подритвайки прага с крак.

Когато се прибра, Мартин се разяри. Не заради Коледата, понеже за нея със сигурност е имал компетентно обяснение. Просто успя да се разгневи, още преди да му се наложи да й разкаже за празника, защото Талви най-напред поиска да знае какво било това Освободителна война, за която чела в някаква книга.

— Каква книга?

— Тази.

Подаде му я.

— Откъде си я взела?

— Леля ми я даде.

— Каква леля? Алийде!

— Нищичко не знам — извика тя от кухнята.

— Талви?

— Майката на Милви. Ходихме да си играем у тях.

Мартин се втурна навън. Дори палтото си не облече. Само взе момичето със себе си, за да му покаже къде живее Милви.

Талви се прибра първа, тичешком и разплакана. По-късно същата вечер се сгуши до баща си, за да се помирят. В кухнята се процеждаше тютюнев дим и скоро се чу детски кикот, Алийде седеше край изстиващите картофи. Паницата с храна за пилците вече бе готова, сосът за вечерята изстиваше на масата, по повърхността му се образува ципа, помътня. Чорапите за кърпене на Мартин я чакаха на стола, а под него — кошница вълна за чепкане. Утре в училище Талви щеше да тормози децата, чиито семейства празнуваха Коледа, без съмнение. Утре вечер щеше да разкаже на татко си как е ударила момчето на Прикс със снежна топка, а друго е попитала за това, което баща й сигурно точно в този момент я заставяше да пита децата на подобни семейства: „И видя ли Исус? Майка ти навита ли му е?“ А той щеше да я похвали, тя щеше да се изкиска гордо и да се нацупи на Алийде, забелязала, че в майчините похвали нещо не достига, както винаги. Вечно им липсваше искреност. Дъщеря й щеше да порасне с похвалите на Мартин, с историите, които й разказваше, и в които нямаше нищо естонско. Дъщеря й щеше да порасне с истории, в които нямаше нищо вярно. Алийде в никакъв случай не можеше да й разказва приказките на собственото си семейство, онези, дето ги знаеше от майка си и като дете я бяха приспивали в коледната нощ. Не можеше да й предаде нищо от онова, с което тя самата бе израснала, а също и майка й, баба й и нейната майка. Не й трябваше да й споделя собствената си история, само онези другите, всички ония, с които бе израснала. В какъв човек би се превърнало дете, което си няма общи истории с майка си, нито пък разкази, нито шеги? Как да бъде майка, като нямаше от кого да потърси съвет как да постъпи в създалата се ситуация?

Талви никога повече не се заигра с Милви.

Мартин се гордееше с нея. Според него момичето бе чудесно. Най-чудесна Талви бе в моментите, когато заявяваше, че искала да стане дъщеря на Ленин, когато порасне. Мартин пък изобщо не се притесняваше, задето момичето му не различаваше росните капки по живовляка, нито пък мухоморката от мъхнатката, макар че според Алийде подобно нещо не би трябвало да е възможно, не и със същите гени като нея и Ингел.