Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Ефросина леко поглажда косите му, сяда до него.

— Защо дойде, Йоаница? Какво ти се е случило? Толкова са тъжни очите ти…

Тя трепери, за да не разруши с една дума невероятното си щастие.

— За какво ти е мъчно, Йоаница?

С внезапно движение младежът скрива лице в ръцете й, за пръв път от много години сълзи опарват страните му. В тия нежни женски ръце той изплаква мъката си като наскърбено, нещастно дете… Всичката мъка, натрупана от толкова месеци в сърцето му.

След това се дръпва, грабва дрехата си и избягва. Долу, в преддверието, телохранителите го чакат.

— Йоаница! — извиква след него жената.

Но князът не се обръща.

След четири дни идва отново. Но не сам. С Теофил.

Смутена и щастлива, Ефросина не пита нищо, не иска нищо. Тя е доволна да чува гласа му, да вижда оня синьо-зелен добър взор. И носи собственоръчно блюдата и чашите, постила трапезата, приготвя ястията. Така е радостна, само да служи, да се смирява. Но жестоката бръчка от челото на младежа не се изтрива. Тя знае много добре коя е мъката на княза. Да можеше с билки и заклинания да изличи от душата му спомена за триж проклетата му родина… Все по Хемуса, все по Мизия бе умът на момчето. Какво не би дала, за да го утеши. Полека-лека в ума й почва да зрее чудна, страшна мисъл.

За последен път тя се опитва да обърне сърцето му една вечер, когато Йоаница бе дошъл без Теофил и без Адриан.

Князът мислеше, че се е изцерил. Но не подозираше, че ако престане да ходи у хетерата, мъката по нея ще го стисне двойно по-жестоко. Той твърде късно разбра, че образът на хетерата бе все пак много по-малко опасен от живия й лик. Споменът измъчваше душата му, а блясъкът на очите й, нежността на гласа й отравяше кръвта му. Юношата, който дотогава бе живял само с незлобливите радости на лова, за пръв път се ломеше пред могъщата повеля на младостта. Всеки ден се заричаше да не стъпва в двореца край Мраморно море и всяка вечер, щом слънцето залязваше, незабелязано стъпките му се отправяха към дома на хетерата. Докога щеше да трае тази опасна дързост, как щеше да свърши? Не смееше да помисли.

— Самотата ме тласка към нея — се утешаваше наивно Иваница. Но в дъното на сърцето си усещаше нещо, което не смееше да си признае.

Тази вечер Ефросина стоя твърде дълго пред сребърното си огледало. Устните й — сочни и пълни — бяха алени като киновар. Дълги бисерни обици отражаваха в матовия си блясък руменината на лицето й. Облече тънка синя туника, везана с каланти и зафири. Начерви клепките си. И зачака развълнувана като девица.

Князът дойде сам. Малко смутен и неспокоен. Когато седнаха да вечерят, той внезапно я попита.

— Ефросина, на колко си години?

Тя го изгледа учудено.

— На двадесет и осем. Защо питаш?

Той се усмихна.

— Днес навършвам осемнадесет години. Значи съм точно десет години по-млад от тебе.

Ефросина скочи и се доближи до него. Наведе се и го целуна по челото. Каза с развълнуван глас:

— Бъди жив и здрав — нека те пазят света Богородица Влахернска, свети Димитър и света София — и почака малко.

Но Иваница не вдигна ръка към нея и тя седна отново на мястото си. Без да я забележи князът, хетерата сипа в чашата му пудра от змийски кожи. Един монах на предния ден й я беше продал за десет перпери.

Със затаен трепет жената следи лицето на момъка.

— Какво ти е, Ефросина? Какво има?

— Нищо.

От чародейното вино Иваница поруменява, очите му блестят, странна умора натежава тялото му. Прекарва няколко пъти длан по челото си. Сърцето му бие глухо и неравно. Като насън той става, бавно се приближава към хетерата. Сякаш бълнува.

— Ефросина… Ефросина… Обикнах те от първия ден, когато те видях…

Изтръпнала от безумна радост, жената затваря очи и чака. Чака. След това дига клепачите си учудена. Бледен като платно, князът се извръща гърбом и стисва главата си между дланите. Страшен вик гори душата му.

— С жени и пари ромеите са погубвали българите! — ехти далечният глас на Асена. — Проклет да бъде този от моя род, който вземе ромейка…

Нима и Иваница се беше вече подхлъзнал? Нали така са били подмамвани и другите?

Той грабва чашата си и я хвърля на земята. След това хвърля блюдото, каната, каквото му попадне подръка. А там, там, при белия Истър, вече наближават войските на император Фридрих… Иваница свива юмруци в безсилна борба, закрива очите си, пада съкрушен върху мечешката кожа, която покрива раклата.

Ефросина го гледа вцепенена от безкраен ужас.